— Как са отвърнали мюсюлманите на двете нападения?
— О, да, бях забравил, че се криеш на север в Масачузетс. Не си ли преглеждал днешните вестници?
— Не. Пристигнах направо тук.
— Слуша ли новините, докато караше насам?
— Не, предпочитам да карам на музика.
Де Лука се пресегна и хвърли сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“ пред Шоу. И двете заглавия крещяха: „Седем души в Бруклин загиват при палеж“.
Шоу прегледа първите страници.
— Какво са направили?
— Още не съм получил пълните доклади. Явно са отишли там, обстреляли са мястото, заключили са вратите и са ги подпалили. Но това не е всичко. Точно преди да дойдеш тук получих доклад, че са намерили две тела, проснати на пейки в малък триъгълен парк срещу комплекса. Телата изглежда са били пребити до смърт. Има и още неща, разбира се.
Де Лука хвърли червената папка върху двата вестника.
— Тази папка съдържа копия от докладите, които получих. От тях ще научиш още някои подробности. Това е всичко, което знам засега. Очевидно не е достатъчно. Нещата трябва да се сложат под контрол.
— За да може щерката на полицейския шеф да си играе на Майка Тереза в Браунсвил?
За първи път, откакто се бяха срещнали, Де Лука извиси тон:
— Заради много неща, детектив! Това е само една от причините. Някои от нас все още смятат, че хората нямат право да се избиват един друг, когато им скимне. Някои от нас все още смятат, че полицията трябва да направи нещо по въпроса. Може би други смятат, че черните просто трябва да бъдат оставени да се избият взаимно, за да ни спестят куп неприятности? Аз не мисля така. Вие как мислите, детектив?
— Мисля, че сте прав. Мисля, че на хората не бива да се позволява да убиват други хора.
— Добре. — Де Лука насочи пурата си към Шоу. — Тогава да преминем към действие. Вие сте избран да сложите край на тази война. Незабавно! Каквото и да струва това. Или ще доживеете да съжалявате за това. Ще съжалявате много повече, отколкото можете да си представите. Ясно ли е?
— Да.
— От този момент вие сте на мое разпореждане. Единственото лице, което знае това, е Парнъл. Можеш да оживееш или да умреш, на никой няма да му пука. Но имаш шанса да се измъкнеш и да доживееш живота, който си заслужил. — Де Лука хвърли друга папка върху купчината. — Ако ти трябва помощ, ще я получиш от този списък. Реши кой ти трябва, преди да тръгнеш. После поговори с лейтенант Конклин, две врати вляво оттук, по коридора. При него са пистолетът ти, значката и личната карта. Уговори каквото ти трябва с него. Не губи време. Имаш ли някакви въпроси?
Шоу имаше въпроси, но просто отговори:
— Не.
— Тогава те съветвам да се заемеш със случая. Искам всичко да се оправи. Срок вчера. Ще чакам да ми се обадиш.
Де Лука се обърна към писалището си и зарови глава в документите. Срещата беше приключила.
Шоу излезе от кабинета на шефа с папките и вестниците под мишница и се запъти към кабинета на Конклин.
Посрещна го полицейски лейтенант в служебна бяла риза с отличителни знаци по нея. Шоу погледна възрастното ченге и си помисли, че ако Фред Гуин имаше брат, то това сигурно трябваше да е той.
Без да каже нито дума, Конклин избута личната карта на Шоу, пистолета му и значката, заедно с един формуляр за подпис. Шоу надраска подписа си, без да го чете и каза:
— Трябва ми кабинет. Място, където да седна, да почета и да завъртя няколко телефона.
Конклин кимна към вратата и каза:
— Отсреща в коридора. И затвори вратата.
Шоу намери кабинета, хвърли докладите на Де Лука на бюрото, но все още не можеше да се накара да седне и да започне да чете. Изведнъж усети, че му е трудно да диша. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката. Имаше нужда от малко въздух.
Слизането в затворения задушен асансьор, преминаването през голямото фоайе, през въртележките на охраната, сякаш му отнеха двадесет, а не пет минути. Най-сетне той закрачи под слънчевата светлина и вдиша дълбоко хладния въздух.
Купи си чаша кафе от един от павилионите за закуски около площада и седна на някакъв неудобен пластмасов стол, отпивайки от горчивата черна течност от чашката.
— Мамка му! — въздъхна той. — В какво се забърках?
Загледа се в минаващите покрай него нюйоркчани, мислейки си, че те си нямаха и представа какво става. Никаква представа! Заради тези ли хора беше всичко това, запита се Шоу.