— Може би. Те отвърнаха на стрелбата ни.
— Какво?
— Стреляха по нас.
— Как? Откъде?
— Вътре от апартамента.
— И вие им отвърнахте? Ти ми каза, че ще бъде само предупреждение и няма да има пострадали.
— Не може да не се защитиш, когато…
— О, това не е моя работа.
— Аз ви обясних методите ни, господин Блум.
— Добре, добре. Не искам повече да чувам за това. Да се надяваме, ако е рекъл господ, че няма да се случва повече.
— Ще се случи. Бъдете сигурен в това. Преди да се свърши, няма как да не се случи.
— Това място поне е разчистено, нали? Нали напуснаха?
— Ами…
— Напуснаха ли комплекса?
— Не, господин Блум. Не са. Само отровната си бърлога с праха. Само едно от местата им в сградата. Знаете, че ще е нужно повече от предупреждение.
— Добре, добре. Просто ги прогонете от всички апартаменти, които използват тук. Да не остава нито един.
— Знаете ли колко празни апартаменти използват?
— Колко ли? Откъде, по дяволите, да знам? Как мога да го разбера в тази тъмнина? Влизат, излизат, като плъхове по дупките в някой лабиринт. Видиш един ден някой нехранимайко, после го няма, на другия ден се натъкнеш на отрепка, която смуче дрога, или на улична курва, която си върши работата тук, вътре. Кой знае? Из тия коридори шетат повече хора, отколкото по Атлантик авеню. Трябва да ги разкарате всички.
— От утре ще започнем да изхвърляме незаконните обитатели и скитниците, но със Сините тапи няма да е толкова лесно. Вие трябва да ремонтирате празните жилища веднага, щом ги прочистим.
— Утре. Утре започваме. Ще доведа работници. Но щом веднъж ги изхвърлите, не трябва да ги допускате да се връщат обратно, господин Рахман, иначе те просто ще изпочупят облицовката и ще започнат да хвърлят дори прозорци по главите на бедните минувачи.
— Знам това, господин Блум.
— Две бригади идват утре и започват да облицоват празните апартаменти.
— И врати, и прозорци, нали?
— Както поръчахте, господин Рахман, така ще го направя. Имате ли хора да обикалят с бригадите?
— Екип от по трима за всяка бригада.
— Въоръжени, нали? — попита Блум.
— Един въоръжен и двама редови. Но те не са стрелци, господин Блум. Не са професионалисти.
— Вие казахте, че ще имате еди-какъв си контингент хора с оръжие.
— Хора с разрешителни, с редовите, господин Блум. Но запомнете, хората, притежаващи законно оръжие, не искат да се разделят с разрешителните си. Те няма да стрелят.
— Да, да, господин Рахман. Онези, които имат разрешителни за оръжие, не искат да стрелят с него. А онези, които нямат — стрелят.
— Всичко това вече го обсъдихме.
— И аз трябва да плащам допълнително за хора с оръжия, които не искат да ги използват.
— Има разлика — не искат да загубят разрешителните си.
— Да, да.
— Те си струват цената, господин Блум. Ще обезкуражат опъващите се и ще изплашат онези, които са готови да създават неприятности. За това нещо не ни трябват стрелци.
— Знам, знам. Не искам да слушам повече. Ваша работа. Започнете със самонастанилите се и разкарайте оттук наркоманите.
Този път Рахман само кимна, защото не искаше да го обсъжда повече, а и защото забеляза един петгодишен линкълн да завива от улицата вляво от него по Ню Лотс авеню. Колата изглежда беше пълна. Рахман отстъпи на две крачки встрани от Блум, за да я погледне по-добре. За кратко той беше убеден, че е драйв-бай9, но се поколеба, защото се движеше много бавно.
Рахман знаеше от опит, че шофьорът или е твърде възбуден или твърде изнервен, или готов да убива, за да продължава да се приближава толкова бавно. Но той не знаеше, че колата пъпли като мравка, тъй като водачът бе пушил марихуана и препил малцов алкохол още на ранното събиране на Сините тапи в автосервиза. Алкохолът и тревата го бяха гипсирали достатъчно, за да го притеснява фактът, че кара едва с 16 км/ч.
Едва след като Рахман забеляза цевта на първата пушка да се показва през задния прозорец, той бутна Блум вдясно от себе си и изрева на останалите да залегнат.
Повечето работници го чуха да вика, но малцина го разбраха.
Блум се пльосна на земята точно преди първият изстрел да изтрещи и мощният заряд да профучи през желязната ограда и да се забие в тухлената фасада на сграда А. Самотният изстрел зашемети всички и ги парализира. А после цялата зона около главния вход избухна в оглушителна канонада. Изстрелите на пушката се смесиха с пукането на деветмилиметровите пистолети и лая на автоматично оръжие. Десетки куршуми поразиха всичко наоколо — камиона с поялника, бетонния тротоар, оградата. Рахман едва успя да се сниши зад камиона. Толкова много куршуми обаче се забиха в машината, че генераторът, завинтен на каросерията му, се взриви и избухна в пламъци.
Рахман измъкна глока, който беше задържал от тазсутрешното нападение, опря оръжието на бронята на камиона и откри огън по линкълна.
Ала стрелбата от движение изобщо не спря. Рахман изпразни пет патрона по святкащите прозорци на колата без никакъв ефект. Той си даде сметка, че при цялото това трещене и гилзите, които изхвърчаха вътре в колата, Сините тапи вероятно изобщо не бяха разбрали, че някой е отвърнал на огъня им.
Рахман обаче чу, че някой от тях изпъшка и се задави.
Камионът с генератора за запояване изведнъж се килна напред, след като няколко куршума улучиха двете му предни гуми. Рахман задържа оръжието си на бронята, изръмжа и изпразни глока по посока на Сините тапи.
И ето че най-после стрелбата престана. Навярно нападателите бяха изчерпали боеприпасите си.
Линкълнът продължи нататък по Ню Лотс авеню със същата мудна скорост, с която се беше довлякъл до комплекса. Шофьорът направи мързелив завой на следващата пресечка, все едно че караше старата си майка на църква.
Бяха изпълнили своя драйв-бай, за да покажат, че владеят улицата. Ако смелостта на Рахман изобщо бе постигнала нещо, то може би се изразяваше в това, че им попречи да спрат колата, да излязат и да изпразнят оръжието си от изправено положение.
За няколко мига след апокалиптичния хаос се възцари тишина. А след това като че ли всички оцелели започнаха да реват и да викат за помощ. Крещяха ранените, чуваха се команди и рев, които се смесваха в неразбираема какофония, внушаваща само болка, страх и паника.
Оказа се, че са улучени по-тежко двама от работниците. Един от тях, паднал по гръб, от чиито гърди шуртеше кръв, с килната настрани глава, изглежда вече беше мъртъв. Другият пострадал псуваше и крещеше безсмислени, гневни закани. Сачми от пушечен заряд бяха поразили лицето, врата и горната част на рамото му. Отпрана кожа висеше от челюстта и врата му. Като че ли цялото му лице беше обезобразено. Мъжът жалеше най-вече за очите си.
Първата грижа на Рахман бяха гардовете му. Очакваше да са сред пострадалите, защото тъмносините им якета МС-2, окичени с табели „Охрана“ с големи, изпъкващи златни букви на черен фон, ги превръщаха в очевидни мишени.
Двамата охранители лежаха на земята зад купчина желязна ограда, все още покрили главите си с ръце. Не издаваха никакъв звук. Отначало Рахман реши, че са мъртви, но кръв не видя. А после те се раздвижиха бавно, надигайки предпазливо глави. Рахман измърмори кратка молитва на благодарност към Аллах, да бъде волята му. Но в следващия момент молитвата му прерасна в дивашка ругатня, когато гръмки изстрели на сачмена пушка и смразяващият трясък на автоматични оръжия избухнаха от другата страна на комплекса.
Рахман се извърна и погледна през Ямата към задните сгради. Втора кола на Сините тапи се беше спряла пред работната площадка. Стрелци от предните и задните седалки засипаха куршуми по посока на работниците. Трети стрелец от другата страна на колата се беше измъкнал през прозореца достатъчно, за да може да седне в отвора му, поставил автоматична пушка върху покрива, най-невъзмутимо сипейки откоси към комплекса.
Рахман забеляза как един от работниците се беше изправил до каросерията на камиона и се опитваше да разбере какво става. Рахман се обърна и видя Блум да застава на колене и трескаво да се мъчи да измъкне клетъчен телефон от джоба на сакото си, който беше твърде малък, за да побере едновременно и телефона, и дебелата му ръка.