Беше очаквал, че Блум ще бъде прекалено изплашен, за да може да направи нещо повече, освен да се подмокри. Уважението му обаче нарасна, докато го гледаше как се изправя на крака, сипейки еврейски ругатни в усилието си да измъкне телефона, за да извика помощ.
Рахман напъха нов пълнител в глока и докато тичаше към полесражението, извика на Блум:
— Обади се първо на линейките, после на ченгетата.
Нападението откъм задната страна на комплекса беше по-яростно от фронталната атака. Отзад имаше повече работници, но за щастие, двата камиона и булдозерът им осигуряваха прикритие. Повечето мъже бяха успели да се скрият зад возилата. А после, също толкова внезапно, колкото беше започнала, и втората атака престана. Колата на Сините тапи се понесе с вой и изчезна за броени минути. Един работник беше улучен с куршум в рамото, който почти бе откъснал горната част на ръката му от ключицата. Като по чудо, други пострадали нямаше.
Стрелците на Сините тапи, разбира се, не бяха се целили грижливо. Те просто бяха насочили оръжията си по посока на комплекса и натискаха спусъците, докато ловните им пушки, пистолети и автоматични оръжия не престанаха да стрелят. Куршумите можеха да улучат когото и да е и каквото и да е: коли, стени, жени, деца, кучета, всички — причастни и непричастни на гнева им жертви.
Тъй като стрелците на Рахман бяха напуснали комплекса няколко часа преди това, тази заран в „Ню Лотс“ нямаше виновни. Този факт обаче изобщо не интересуваше Арчи Рейнолдс.
Той беше седнал на задната седалка на своя сааб, на половин каре от входа към апартаментите в „Ню Лотс“ откъм задната зона за паркиране, отпиваше кафе и гледаше как хората му минават в движение и стрелят. Беше видял как работниците изпопадаха по земята толкова бързо, като че ли всички бяха улучени. Отчаяните им усилия да избегнат куршумите го бяха развеселили.
Освен наказателната мярка, Арчи имаше и друга причина да организира двете нападения драйв-бай. Целта му беше да предизвика достатъчно хаос и объркване, за да може да се измъкне от колата и да се шмугне невидим в тесния безистен, отвеждащ към Ямата. Оттам той беше преминал бегом деветте метра и бе влязъл в преддверието на сграда Г.
10.
Когато Рахман Абдул Х се добра до сцената на втория драйв-бай, Арчи Рейнолдс вече се промъкваше край развалените асансьори във фоайето на сграда Г, насочвайки се към вратата на стълбището. Когато отвори вратата го блъсна отвратителна воня, смесица от урина, изпражнения, както човешки, така и животински, котешка пикоч и вкиснато. И смет. Смет, гниеща храна за плъхове и хлебарки. Апартаментите гъмжаха и от двата вида. Арчи чуваше пълзенето и дращенето им по циментовия под и стени, докато се изкачваше по стълбището.
Той задиша през устата и се затича с лека крачка нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж.
— Сега ще разберем какво става тук, мамка му — измърмори под нос.
На Белилката му беше нужно известно време, докато се дотътри до вратата си и откачи и отключи всички вериги, лостове и ключалки.
Той дръпна вратата да я отвори, след което бавно се върна обратно на стола си до прозореца, без да си прави труда да поздравява новодошлия. Вдигна угасналата си пура „Уайт Оул“ и отново заби поглед навън през прозореца, сякаш да демонстрира колко предано изпълнява службата си на наблюдател.
Арчи застана на прага и загледа Белилката, седнал до прозореца в старата си зелена плетена фланела с протрити лакти и изхабена брезентова риза под нея, закопчана до брадичката.
— Получи ли си този месец чековете, старче?
Белилката заговори кротко, разкривайки селяшкия си южняшки нрав.
— Имаш предвид държавните чекове?
„Държавни“ прозвуча от устата му като „дижъвни“.
— Да бе.
— Получих ги.
— И колко са?
— Сто тридесет и шест социална осигуровка, плюс сто шестдесет и шест по инвалидност.
— Мамка му, Белилка, ти си бил богат човек. Начи, зат’ва нямаш нужда от моите пари?
— Кой е казал, че нямам нужда? Как може да живее човек с триста долара на месец?
— Триста двадесет и шест долара, дърт педераст. Аха, значи зат’ва си занемарил работата.
— Не, аз никога не изоставям поста си.
— Тогаз как стана тъй, че тая шибана работа стана снощи и аз не разбрах нищо? Как стана тъй, че са почнали да слагат тая проклета ограда около моето място и аз не чух за това?
За пръв път Белилката отмести поглед от прозореца и се взря в Арчи.
— Няма как да види човек таквоз нещо, господин Арчи. Никой не знаеше нищо, докато не се появиха.
— Кои са?
— Доколкот’ чух, някаква нова охранителна фирма, която комплексът е наел.
— Комплексът е наел охранителна фирма?
— Чух, че са мюсюлмани.
— Мюсюлмани ли? К’ви са тез шибани мюсюлмани? Ник’ви мюсюлмани не могат да дойдат тук ей така и да гърмят на поразия, както снощи. Кои са тия, мамицата им?
Белилката отново извърна лице към прозореца, сякаш взирането през него можеше да му даде отговор. Забеляза първото присвяткване на линейка, приближаваща по Рокауей авеню. В този миг запищяха сирените и на полицейски коли, което принуди стареца да заговори по-високо.
— Не знам. Може да са някоя корава тайфа. Погледни ей там и може би сам ще разбереш. Един як мъжага пробяга през двора точно след като ти влезе. Като че ли си търсеше белята, докат’ всички други бягат от нея. Беше с няк’ви военни дрехи, полево яке и прочее, бойни ботуши и с една от ония шапчици, дето ги носят мюсюлманките. Държеше и патлак в ръката си.
— Това са глупости бе, човек.
Арчи се приближи до прозореца и се наведе, за да може да погледне навън. Ъгълът му предлагаше добра гледка към паркинга отзад. Успя да види, че поне един от мъжете беше прострелян. Другите работници го бяха наобиколили. Дори от прозореца на четвъртия етаж може да различи тъмната локва кръв.
Сред всички той разпозна Рахман по описанието на стареца. Проследи как провери колко души са простреляни и накара останалите да се отдръпнат от улицата, вдигнал цевта на своя глок, готов да стреля, ако Сините тапи решаха да се върнат за още едно представление.
Докато Арчи наблюдаваше Рахман, Белилката огледа прозорците на сградата от другата страна на Ямата. През тях надничаха много повече лица, отколкото беше забелязвал досега.
Арчи проследи погледа му и изрева към хората по прозорците от другата страна на Ямата:
— Махайте се, мамка ви! Ще дойда там и ще ви извадя очите с ритници.
Никой не го чу, но ако го бяха чули, всички моментално щяха да изчезнат от прозорците.
— Какво друго видя? — отстъпи назад и попита Арчи.
— Не много. Онази ограда там, дето я поставят, ще промени нещата.
— Ти от колко време живееш тук, Белилка?
— Откакто го отвориха това място.
— Колко наем плащаш?
— Сто и осемдесет на месец.
— И плащаш редовно?
— Да.
— Мамка му, ти сигурно си един от малкото балъци. Колко редовни наематели смяташ, че са останали все още тук?
— Може би половината от първоначалната бройка. Ако не смятаме нередовните, бездомниците и разни други, които идват и си отиват.
Арчи се извърна, захапа долната си устна и потъна в размисъл. Белилката не посмя да го прекъсне.
— Шибалниците, които са купили това място, едва ли ще дочакат да си приберат парите от гетото и да попълнят празните дупки. Но ще опитат — процеди накрая Арчи.
Белилката кимна.
— И аз така смятам. Може би е време да си изберете някое по-безопасно място.
— Значи така смяташ, а? — извърна се Арчи.
— Де да знам — сви рамене Белилката. — Просто ми се струва, че може би ще е по-лесно за вас да избегнете тази бъркотия. Върнахте им го заради снощи. Показахте им, че не могат да ви бутат току-така. Може би ще е разумно да я подкарате по по-друг начин за известно време.