— Просто да си приберем партакешите и да изчезваме?
— Всичко, което казвам, е, че няма да е лесно да въртите бизнеса при всичките тия неприятности наоколо — отново сви рамене Белилката.
— Ти недей да се грижиш за моя бизнес. Аз ще намеря как да си въртя бизнеса, с неприятности или без неприятности. Къде да отида? Колко негри трябва да пречукам, за да намеря друго добро място като това?
Белилката беше достатъчно благоразумен, за да си позволи да му отговори и този път.
— Или да ги пречукаш заради мен?
Старецът не помръдна. Арчи пристъпи до прозореца и отново надникна навън. Изглежда, че се беше поуспокоил.
— Това ви е сбърканото на вас, тъпоглави дърти шибалници! Винаги сте готови да си сведете главиците и да се измъкнете. Запази си скапания съвет за себе си, старче, и гледай да разбереш кой, мамицата му, е в тази охранителна фирма. Колко са, къде, кога, какво и прочее.
— Слушам, сър.
— Не ме ебавай с това „сър“! — кресна Арчи. — Просто го направи, да ти го начукам.
Белилката съжали, че изобщо му беше казал да напусне „Ню Лотс“.
— Ти знаеш ли как съм започнал аз в тоя квартал бе? А, дъртак? Знаеш ли?
Старецът знаеше много добре как беше започнал, но продължи да седи мълчаливо до масата, навел глава.
— Оная пиклива пивница от другата страна на улицата, срещу „Ню Лотс“. Оня говнян ъгъл. Трябваше да купя шибаното място в този скапан квартал от братята Терел преди три години. Знаеш ли колко ми струваше?
— Не.
— Всичко, което имах, шибалник. Непрекъснато да те препъват, да си пробиваш път и да продаваш по всеки ъгъл на скапания Браунсвил, за да си прибереш мангизите. Да се оглеждаш през рамо, готов да гръмнеш всеки педераст, тръгнал след теб. И даже след като платих за ъгъла, двамата с Реджи Шантавия трябваше да пречукаме трима педерасти, докато не ни оставеха да си държим проклетия ъгъл. Прибират ти мангизите, пикаят върху теб, опитват се да те пречукат, и накрая ми разправят, че не били те. Скапаняци!
Арчи се надвеси заплашително над Белилката. Гласът му се сниши до шепот, а лицето му се изкриви в гадна, злобна гримаса.
— Знаеш ли колко време ми отне, докато пречукам последния Терел?
— Не.
— Отне ми почти две години, преди да го спипам. Две години, старче!
— Разбирам.
— Разбираш? Надявам се, че наистина ме разбираш добре, Белилка, щот’ ако се ебаваш с мен, ще те пречукам ей сега и ще си спестя куп време и неприятности.
— Не се ебавам с вас, господин Арчи.
— И адски правилно постъпваш.
Старецът се извърна към прозореца и продължи да се взира, наблюдавайки как пристигат полицията и линейките, с надеждата Арчи да оцени усилията му. Тайната му мисъл беше, че ако не се помръдва, не говори и не се обръща, бурята ще отмине, без да го засегне.
Арчи закрачи из малкото жилище и изглежда се успокои малко.
— Мож’ да е време да напускам от тука, мож’ да не е, но ти гарантирам едно нещо, Белилка — ще пречукам този як мюсюлмански педераст, за който ми говориш, преди да се махна. Да, сър Салам алейкум, да ме хванеш за оня, педераст с педераст! Освен това адски трудно ще им бъде да платят тук на някои други хора, преди да замина нанякъде. Ако изобщо замина. Чу ли ме, дъртако?
— Чувам ви.
— Адски добре за теб, щом чуваш.
Старецът седеше на мястото си, стараейки се да не мърда. Усети как едра капка пот се стича по гърдите му под ризата и едва се удържа да не потръпне.
Прекрасно разбираше, че пролятата кръв отвън на улицата беше събудила демоните. Мълчанието му го изнервяше дори повече от декламациите и заплахите му.
Но след малко, също така внезапно, както бе избухнал, натрупаният гняв на Арчи се уталожи.
Той започна да се разхожда из стаята, оглеждайки внимателно малката квартира. Жилището беше чистичко и скромно мебелирано. Стори му се забавно, че толкова чист и спретнат апартамент като този може да съществува сред мръсотията и хаоса на „Ню Лотс“. Но Белилката знаеше, че в „Ню Лотс“ съществуват немалко апартаменти като неговия, някои обитавани от възрастни хора като него, други — от жени и деца. В някои дори живееха нормални семейства. Малки островчета на цивилизованост сред царящата наоколо деградация и престъпност. Изолирани апартаменти, надеждно заключени и предпазливо използвани от хората, които живееха в тях. Хора, които продължаваха да работят или получаваха заслужените си осигурителни чекове и се мъчеха да опазят живота на децата си в света на Браунсвил от внезапна гибел, опасности и отчаяние. Хора, които лесно можеха да бъдат поразени от някой от куршумите на стрелялите в движение главорези на Арчи.
— Казваш, че все още плащаш наем, а, старче?
Белилката кимна.
— Значи ще бъдеш наше око тук, а?
— Предполагам.
— И няма да мърдаш, нали така?
— Няма къде да ходя.
— И ти е ясно за кого работиш?
— Ясно ми е.
— Окей. Добре. Тогава как ще разбереш това, което ми трябва да знам?
— Почти всички тук разговарят с мен. Ще разбера всичко, което може да се научи за тези хора от охраната. Нали знаеш, че тези момчета, мюсюлманите, фанатично вярват в това, което правят. Подозирам, че всички те сами ще заговорят хората. Те си мислят, че са избрани да изпълняват божествена мисия или нещо такова, като прочистват кварталите.
— Хич не ми пука какво си мислят. Ще ги видя аз що за воини на Аллаха са, като им прострелям задниците.
— Окей.
— Окей, я. Ти само събери информацията, която ми трябва.
— Ще я събера. Тук наоколо има доста с уши и очи.
Арчи хвърли сто долара на банкноти по десет и двадесет на кухненската маса. Парите, събрани от треперещите ръце на посетителите в „Ню Лотс“. Пари от праха.
— И не забравяй за кого работиш, Белилка.
Старецът кимна.
Арчи се обърна и се отправи към вратата, но Белилката го спря.
— Ще ти кажа нещо, което трябва да научиш веднага.
— И какво е то?
Старецът държеше коз и бе решил, че е време да го изиграе.
11.
Лойд Шоу се добра до ремонтираната си плевня, разположена сред фермата от двадесет и пет акра земя в Масачузетс, приблизително по времето, когато първата атака на Сините тапи порази „Ню Лотс“. Пътуването продължи по-малко от три часа, но Шоу вече се бе озовал в друг свят. Вместо кръвопролития и лудница, тук щеше да слуша песента на птиците и полайването на черния лабрадор на старата госпожа Макгъвърн.
Кофеинът, който беше погълнал по време на пътуването си от Бруклин, нямаше никакви шансове да пребори умората ми. Шоу се изтегна и притвори очи. Чувстваше се мръсен и изтощен след нощта, прекарана в участъка, но не си направи труда да си вземе душ или да си смени дрехите. Искаше му се само да си отдъхне малко със затворени очи и да се опита да се освободи донякъде от напрежението, с което го бяха изпълнили събитията от предишната нощ и трудното шофиране. Само след няколко минути заспа мъртвешки и се събуди късно следобед.
Госпожа Макгъвърн — собственичката на двадесетте и пет акра земя около реконструираната плевня на Шоу, беше забелязала пристигането му, но нямаше намерение да му се натрапва. Резервираността й се коренеше в суровия й характер на гражданка на Нова Англия, в бедното й ирландско потекло и осемдесетте й години нелек живот.
Шоу се беше запознал със старата госпожа в една студена септемврийска неделна вечер преди година и половина. В продължение на два месеца преди това, той беше предприемал екскурзии през уикендите, мъчейки се да намери местенце за отдих в провинцията, което да може да си позволи да купи. Да си намери убежище далече от Ню Йорк представляваше втората стъпка от усилията му да подреди живота си, след като напусне НЙПУ. Първата стъпка беше предприел две години преди това, когато започна да реализира една от отколешните си мечти — да се научи да рисува.