Рахман извика Уоли Х и още един от редовните и им каза:
— А вие отивате в двора. Наблюдавате най-вече задния вход. Аз ще пазя предния.
На другите трима стрелци нареди:
— Вие пък тримата патрулирате из комплекса. Не можем да предвидим от коя посока ще дойдат, ако решат да се върнат. Движите се, без да спирате. Така поне един или двама от вас ще се окажат готови. Обаждате се веднага, щом забележите нещо. Стреляте срещу всеки, който ви се стори подозрителен, където и да е, вътре или около комплекса.
Рахман тръсна глава, за да подсили ефекта от думите си и им каза да тръгват.
Той самият остана пред входа на „Ню Лотс“ с двамата охранители, докато останалите се пръснаха по определените им райони. Всички от екипа бяха оборудвани с радиостанции.
Рахман включи своята радиостанция и напомни:
— Докладвате на всеки пет минути. Ще минавам от време на време да ви проверявам. Ако тези неверници се върнат, искам да знам, преди да са се добрали до входа. Бъдете нащрек!
Докато Рахман разпръскваше хората си навън, вътре в комплекса екип от двама детективи от Седемдесет и трети полицейски участък се занимаваше с обречената на провал задача да намери свидетели на стрелбата от движещите се коли.
Детектив Дейвид Мийб, едър и набит ирландец, който предпочиташе да се облича в евтини спортни сака и широки панталони, вървеше напред през тъмните, миришещи на гниеща смет коридори. Мийб си вършеше работата, като се оплакваше точно толкова, колкото и всеки друг негов колега, но не дотам, че да ядоса някой от началниците си. Носеше над петнадесет наднормени кила върху късите си крака, без да се смята рязания му револвер 35-ти калибър.
Партньорът му, тънък като камшик чернокож детектив на име Джими Силвър, винаги се обличаше грижливо с един от шестте си костюма, прецизно подбрани от сезонните разпродажби на „Сай Симс“.
Двамата детективи чукаха на всяка врата, покрай която минаваха, но само около една на четири се отваряше. Джими Силвър се мъчеше да се държи учтиво, а Дейвид Мийб внимаваше да не обиди някого. Това обаче нямаше значение. Хората или твърдяха, че не са видели нищо, или задаваха повече въпроси, отколкото тези, на които отговаряха.
Някъде след дванадесетата врата, Мийб се обърна към Силвър:
— Ей, Джими, смяташ ли, че ако бяха застреляни някои наркомани или дилъри, щяхме да се занимаваме с това?
— Не. Поне не толкова дълго.
— Ами тогава защо просто не се пръждосваме оттук, мамка му.
— Не знам.
— Абе вярно, що не им го начукам. Нищо повече няма да научим в тоя кенеф.
Арчи Рейнолдс, облечен в комбинезон на механик, стоеше вътре в пивницата и наблюдаваше входа на комплекса, по-точно патрулиращите хора на Рахман. Той изчака търпеливо, чистейки с клечка остатъците от пуешко между зъбите си, докато Рахман не започна рутинната си обиколка на постовете около комплекса.
Никой не забеляза как Арчи прекоси улицата и се запъти към предния вход. Дори и двамата невъоръжени охранители, поставени на пост до недовършената желязна порта, облечени в униформените якета на МС-2 и табели „ОХРАНА“ с големи златни букви, които се чудеха как ще издържат през останалата част от следобеда. Те не забелязаха Арчи, докато той не се приближи до тях, и дори и тогава го взеха за обикновен работник, който може би беше прескочил от работното си място в квартала за бърз обяд или за бърза среща с гаджето си по време на обедната почивка.
Когато Арчи се приближи до входа, по-възрастният охранител застана пред него и попита:
— Сър, мога ли да ви помогна с нещо?
— За к’во да ми помогнеш?
— Постоянен ли сте или идвате на гости на някого?
Арчи се ухили, погледна емблемата на МС-2 на якетата им и попита:
— Постоянен ли? Имаш предвид дали живея тук?
— Да, господине. Тук ли живеете?
— Какво е това? Вие нещо като охрана ли сте или какво?
— Ние работим за охранителната фирма, която пази този комплекс. Кой е вашият апартамент?
Новодошлият забеляза, че по-младият пазач се приближи и застана вдясно от него. Изгледа ги последователно, вдигна глава и се засмя. После вдигна глава и се изсмя на двамата.
— Вие, момчета, наистина ли сте охрана?
— Да, господине — кимна по-младият пазач.
— О, така ли — каза Арчи. — Че откога на някой му пука за това място, момчета? И ще държите всички ония гадни друсачи и пласьори на дрога отвън?
На едно каре по-нататък, Рахман приключи с проверката на Джон Х и зави обратно към Ню Лотс авеню. Той погледна към сградите и забеляза, че двамата охранители разговарят с Арчи до входа на комплекса. Рахман ги наблюдава няколко минути, но тримата мъже като че ли водеха съвсем нормален разговор, един от многото разговори, които трябваше да се очакват, докато хората му обясняват новите мерки за сигурност, които влизат в сила в „Ню Лотс“.
— И как, казвате, че се казва тази охранителна фирма? — продължаваше да разпитва Арч. — Мюсюлманска какво?
— Мюсюлманска сигурност Две — отвърна по-младият пазач.
— Две? К’во е това? Защо две? — ухили се Арчи. — Какво е станало с шибаното едно? Кога ви казаха да дойдете тук?
По-възрастният пазач отново си придаде строг вид и попита:
— Кой е вашият апартамент, господине?
Арчи се обърна към него и го посочи с пръст.
— Ей, човече, що за обноски? Недей ме прекъсва. Аз ви зададох въпрос.
— Отговорете, тук ли живеете, господине? Ако не, ще трябва да ви помоля да напуснете.
Арчи извърна рязко глава.
— Какво каза току-що?
— Господине, вие сте длъжен да…
— О, не, шибалник такъв. Аз не съм длъжен за каквото и да е.
По-младият пазач инстинктивно отстъпи крачка назад, усетил неистовия бяс на Арчи.
— Ако някой трябва да върви на майната си оттук, това сте вие, шибалници такива! — Той съвсем леко извиси глас, но заклати глава на всяка дума, за да я подчертае, като не спираше да плюе. — Смяташ, че някой тътрещ се домошар като теб може да ми казва да се махам? Айде бе, шибалник, искам да видя как ще протегнеш ръка да ме разкараш оттук. И престани да ми любезничиш. Ти ли ще ми казваш „господин“ бе, педераст? Знаеш ли кой съм аз, мамка ти?
Рахман не познаваше Арчи, той никога преди това не беше виждал Арчи Рейнолдс, но не му беше нужно да е на по-близко от едно каре разстояние, за да разбере, че разговорът загрубява. Рахман веднага се запъти към входа, движейки се бързо, стараейки се видът му да привлече вниманието на човека, който създаваше проблеми на охраната. После всичко се разви с главоломна скорост.
Арчи измъкна своя пистолет берета 22-ри калибър от задния джоб на работния си комбинезон и застреля по-възрастния охранител в лицето. Този път, за разлика от епизода с Малкия Марвин, Арчи го простреля точно така, както искаше да го направи — с патлака на десетина сантиметра от главата на мъжа. Получи се перфектно. Гневът му бе набрал нужната сила. Този път куршумът излетя точно през тила на жертвата, разпръсквайки мъгла от кръв към недовършената желязна ограда.
За миг Рахман помисли, че нападателят само е ударил неговият човек през лицето, но пукотът на взривилия се патрон, облачето дим и изпънатата ръка на стрелеца му подсказа, че не е така. Рахман посегна към своя глок и се затича с всичка сила.
По-младият охранител, комуто Рахман бе обещал, че ще бъде в безопасност, се дръпна рязко и се сниши встрани от оръжието на Арчи, извърна се и инстинктивно покри глава:
— Нее! — изрева Рахман отдалече.
Арчи погледна бързо към Рахман, обърна се отново към младия и процеди:
— Малък скапан кучи син! — и дръпна спусъка три пъти.
Три бързи последователни изстрела, без дори за миг да се замисли. Трите куршума се взривиха в гърба на момчето, разкъсвайки и изгаряйки кожа, мускули и кости. Последният се пръсна в гръбначния стълб на момчето, разкъсвайки го точно под врата, моментално осъждайки младежа на живот в пълна парализа от раменете надолу. Едва осемнадесетгодишен, само след секунда младежът, чиято майка го беше изпратила на работа тази сутрин, се оказа обречен на мъки цял живот.