Когато Арчи се впусна отново в бяг, Рахман вдигна своя глок и стреля. Екът от изстрела в тунела го оглуши. Наложи се да се прицели ниско, за да не улучи тавана на безистена близо до изхода, и куршумът профуча през улицата под ъгъл, покрай бедрото на беглеца.
Арчи изстреля последния си патрон тичешком, целейки се в Рахман, когато едрият мъж се появи на изхода на тунела. Куршумът изпищя покрай лявото ухо на Рахман, ала той дори не се дръпна настрани.
Последният от охранителите скочи на крака и също се затича след Арчи. Той и Рахман вече бяха на по-малко от двадесет метра зад нападателя.
Арчи нито залегна, нито се присви, нито се отклони от маршрута си. Той се насочи право към предната врата на Общинския център за социални грижи на Джъстин Бъртън.
Профуча през двойната врата, зави надясно и се затича по коридора. Една от жените, които работеха в центъра, излезе от кабинета си да види какво става, но Арчи така я блъсна с лявата си ръка в гърдите, че я свали на пода и тя счупи опашната си кост.
Арчи мина през тялото й, като стъпка стомаха и рамото й. Жената пищеше неистово, ала той дори не погледна към нея. Знаеше, че мюсюлманите са по петите му, буквално му дишаха във врата.
Арчи нахлу в главната чакалня на центъра в мига, в който стъпките на Рахман и неговия стрелец прокънтяха през входа на коридора зад гърба му. Две жени и пет деца седяха на пейката до отсрещната стена на чакалнята. Всички те се присвиха при вида на тичащия мъж с оръжие в ръка, с покрито с черна скиорска маска лице.
Една служителка, която приемаше посетителите, седеше зад бюро вляво от Арчи пред единствения прозорец в помещението. Джъстин Бъртън нахлу в чакалнята откъм кабинета си, разположен на другия край на сводестото антре пред Арчи.
— Какво търсите тук? — изкрещя тя. — Махайте се!
Арчи насочи беретата си към нея и изрева с такава ярост, че Джъстин усети пръски слюнка по лицето си.
— Да ти го начукам! Ти се махай на майната си оттук.
Арчи се прицели в Джъстин. Тя покри лицето си с длани, извърна очи от оръжието и изпищя. Арчи дръпна спусъка. Нищо. Джъстин продължи да пищи, а Арчи задърпа спусъка на празното оръжие, като не преставаше да ругае дъщерята на полицейския шеф.
Най-сетне, вбесен, че не може да я убие, Арчи я удари с опакото на ръката си. Нямаше време. Мюсюлманите бяха на секунди от него. Той се извърна от Джъстин, вдигна един от сгъваемите метални столове, поставени до стената зад него и го запокити към жената, седяща зад бюрото в приемната.
Тежкият стол разби двете пана на широкия прозорец зад нея и тя се хвърли на пода.
Рахман и последният от стрелците му, чиито тежки обувки трополяха по тесния коридор, вече почти бяха стигнали до чакалнята. Рахман, който тичаше бясно, вдигна глока и изрева:
— Не мърдай!
Арчи се обърна, сграбчи Джъстин за ръката над лакътя и я завъртя към завоя на коридора тъкмо когато Рахман нахлуваше в чакалнята. Рахман се блъсна в Джъстин с такава сила, че я събори на пода.
Арчи скочи върху бюрото и се хвърли през счупения прозорец.
Джъстин се приземи с болезнен стон и се плъзна по пода право към купчината стъкла, едно от които отпра петсантиметров улей в плътта на брадичката й.
Сблъсъкът изкара Рахман от равновесие, той залитна напред и се удари в стената до счупения прозорец. Докато успее да се извърне и да погледне през прозореца, Арчи вече се беше приземил на тротоара, превъртя се веднъж и скочи. Той се затича към мястото, където беше оставил своя сааб. Гюрукът беше свален. Реджи седеше на мястото на шофьора и на мига запали двигателя, с неговия „Смит & Уесън“ в свободната си ръка. Арчи скочи вътре.
Реджи даде газ и колата изрева по улицата, гумите изсвистяха, задницата подскочи, и Арчи стреля напосоки назад, за да прикрие измъкването им.
Рахман, дошъл на себе си, изстреля два патрона към потеглящия сааб. Твърде късно. Нямаше смисъл да стреля по мишена, която не можеше да улучи. Той се насили да спре, вдигна дулото на глока нагоре и изръмжа от безсилие и гняв.
14.
В неделя, два дни след засадата в „Ню Лотс“, Лойд Шоу се измъкна от леглото си някъде към обяд, облекчи пикочния си мехур, пропусна душа и бръсненето и реши, че може би е време да откаже „Джак Даниълс“-а. Махмурлуците бяха започнали да му тежат.
Той излезе навън под безоблачното синьо небе и реши да изкара с потене остатъците от алкохол в кръвоносната си система и да подсили притока на кислород в замъгления си мозък. Един петкилометров крос на пресечената местност щеше да има нужния ефект.
Затича се полека към фермерската къща, поемайки по прашния черен път, водещ през рядката борова горичка към едно малко езеро на около два километра и половина оттук.
Веднага щом се показа на десетина метра от къщата, черният лабрадор на госпожа Макгъвърн заподскача към него.
Шоу махна с ръка на кучето и извика:
— Ели!
Беше обикнал женския лабрадор, както и тя него. Стопанката й не можеше да я извежда на дълги разходки, така че всеки път, когато кучката забележеше Шоу, започваше да подскача нетърпеливо, готова за дълга обиколка на открито.
Ели обикновено тичаше пред Шоу, търсеше и душеше, но никога не го изпускаше от очи. На всеки пет минути се връщаше да го наглежда. Шоу намираше грижовността на кучето за трогателна.
Когато се върнаха от тичането, и двамата се чувстваха много по-добре. Шоу доста се беше поизпотил.
Ели скочи на верандата на госпожа Макгъвърн и излочи жадно купата си с вода, след което остана на верандата, като дишаше тежко и се оглеждаше в очакване старата госпожа да й донесе храна.
Стопанката й се показа от кухнята, понесла олющената кафява паница с храна за кучето, и махна на Шоу да се качи на верандата.
Госпожа Макгъвърн рядко се впускаше в разговор с Шоу. Този път тя го изненада още повече, когато кимна към кухнята и попита:
— Нали още не сте закусвал?
Той погледна часовника си. Времето за закуска отдавна беше минало. Никога не беше му хрумвало, че старата госпожа би могла да се интересува дали се е хранил, камо ли пък да го покани на закуска.
— Не, благодаря.
— Е, ако искате. Рано пристигнахте този уикенд.
— Да.
— Всичко наред ли е?
Шоу нямаше нищо против женския лабрадор да проявява грижовност към него, но не беше много сигурен дали му допада вниманието от страна на госпожа Макгъвърн. Досега не беше забелязал, че старицата го следи толкова изкъсо.
— Защо ме питате?
Тя махна с ръка, сякаш да се извини, че си пъха носа в чужди работи.
— Не искам да ви се меся, господин Шоу…
— Няма нищо.
— Ами, будя се по два-три пъти през нощта. Жена на моята възраст, нали знаете. Не мога да не забележа, че лампите ви светят.
— Просто се бях улисал в работата си, госпожа Макгъвърн.
— О, хубаво. Това е добре.
Щеше да бъде много грубо да си излезе в този момент, макар да нямаше никакво желание да дава повече обяснения.
— Е, двамата с Ели си направихме хубава разходка. Сега ще се приведа в приличен вид.
— О, по дяволите, твърде съм стара за скрупули от този род, господин Шоу. Факт е, че изглеждате ужасно. Не съм ви виждала да изглеждате така или да стоите буден до среднощ и да спите до обяд. Знам, че не ми е работа, разбира се, в никакъв случай, но просто си помислих дали да не взема да ви попитам. Да ви кажа какво си мисля. В случай че вие…
Тя остави думите си недоизречени.
Шоу потри наболата по бузата си четина и се зачуди доколко ли е занемарил външния си вид. Даде си сметка, че не беше направил много, за да поправи последствията от онази дълга нощ в Бруклин преди три дни. Дали не изглеждаше така, както го виждаше старата дама, защото беше повече потресен от своето изгнание, отколкото сам осъзнаваше? Нима беше изпаднал в депресия, утежнена от многото алкохол?