— Реших, че ще си създам по-малко неприятности, ако надупча колата.
— Аха. И какъв е този „поглед“, с който си ги изгледал?
— Изгледах ги така, все едно че са дрисльовци.
— Дрисльовци? Или престъпници?
— И двете.
— Така. Значи ти е било писнало?
— До немай-къде.
— От тях и от музиката им?
— Да.
— Чернокожи.
— Да.
— Черна музика.
— Струва ми се. Предполагам, че някои бели също я слушат.
— И посещаваш психодиспансера. Какъв е проблемът, Шоу? Изглежда имаш нещо против черните.
— Може би е нещо като синдром на белия гняв.
Брадичката на Де Лука се вирна съвсем леко. Очите му бавно се присвиха. Без да е казал нито дума, Шоу разбра, че друг подобен остроумен отговор от негова страна няма да бъде изтърпян от шефа.
Тонът на Де Лука стана още по-суров, но остроумният отговор изглежда го върна към основния въпрос.
— Детектив Шоу, вие расист ли сте? Мразите ли черните?
— Не.
Де Лука се втренчи в него, без да реагира видимо. След няколко секунди тишина, Шоу попита:
— Приключихме ли?
— Вие съвсем сте приключили, Шоу. Цялата ви кариера е приключила.
— Тогава защо съм тук?
— Защото така пожелах. И аз съм този, който задава въпросите, детектив. Не си въобразявайте, че тъй като кариерата ви е приключила, няма какво да губите. Аз определям кога да спра с въпросите. Или искате да ми кажете „Майната ти“, да станете и да си излезете оттук?
Тежките думи бяха изречени, без Де Лука да извисява тон, но подчертано напрегнато.
— Аз искам да разбера защо съм тук повече, отколкото да казвам каквото и да било. Поне засега.
— И до това ще стигнем. Още няколко въпроса. Имаш ли да ми кажеш още нещо по темата за черните?
— Едва ли. Попитайте някои чернокожи, които ме познават, дали ме смятат за расист.
— Значи някои от най-добрите ви приятели са черни?
— Да, някои добри приятели.
— Добре. Пиян ли бяхте, когато се случи това?
— Не. Бях изпил всичко на всичко едно питие. Онази нощ нещо не ми се пиеше.
— Имате ли проблем с алкохола? Алкохолик ли сте?
— Не. Обичам да пия, но не и когато би могло да попречи на работата ми.
— И сте отишъл чак във Флетбуш за едно питие.
— Отидох там, за да поднеса поздравите си на един рожденик. Пиенето беше между другото.
— Трябва наистина да си изпитал омраза към онези, които са ти скочили.
Внезапната смяна на темата от страна на Де Лука накара Шоу да замълчи. Какво се опитваше да направи шефът му? Да го уличи в нещо?
Шоу не отговори в продължение на няколко секунди, но после реши, че няма смисъл да се опитва да отгатва какво точно цели Де Лука. Това, което му се стори интересно, беше да прецени степента на неприязън към него и на какво се основаваше тя.
Де Лука не изчака Шоу да приключи мисълта си.
— Добре, няма значение. Не мисля, че си расист. Нищо в досието ти не го показва. Не мисля, че имаш нещо против чернокожите. Сега ще ти кажа защо си тръгнал срещу онези трима черни типове посред нощ, двама от които били въоръжени според твърденията ти.
— Добре, и защо? — Шоу беше искрено заинтригуван.
— Направил си го, защото си бил адски уплашен. Направил си го, защото си се страхувал от онези копелета убийци и не си искал да умреш. И си изпитал гняв не към тях, а към самия себе си, затова, че си си позволил да се изплашиш толкова. Затова си рискувал живота си, самобичувайки се с този налудничав ход, който си предприел.
Шоу призна, че Де Лука е прав, но не изпитваше желание да го казва на глас.
— Нямах избор.
— Глупости! Могъл си да избягаш. Да побегнеш със сетни сили. Знаеш много добре колко адски трудно е да бъде простреляна тичаща мишена. Онези копелета едва ли са могли да те надбягат.
— Не, просто щяха да влязат в колата си и да ме догонят.
— Не мисля. Смятам, че бягството е било реална възможност.
— Може и да сте прав, шефе. Възможно е да сте прав.
— Снизходителен сте към мен, детектив Шоу?
— Не мисля.
— Не се опитвайте да избегнете истината. Тя е важна. Не отстъпвай, ако смяташ, че греша. Разбира се, ти си бил уплашен. Това е явно. Но трудната част обаче е да си признаеш, че страхът те е разгневил. Точно това е станало.
— Звучи логично — съгласи се Шоу.
И наистина го мислеше.
Де Лука кимна, вдигна дебелата си пура, примигна няколко пъти към Шоу и се възнагради с няколко дръпвания.
— Окей. Следващият въпрос. Имаш ли някаква идея как да спасиш пенсията си?
— Моля?
— Добре ме чу.
— Искате да кажете…
— Знаеш какво искам да кажа.
След няколко секунди Шоу отговори:
— Предполагам, че тя зависи от онова, което ще каже моят адвокат и хората от профсъюза за мен.
— Твоят адвокат и хората от профсъюза?
— Да.
— Майната им на твоя адвокат и на хората от профсъюза!
Шоу не беше го очаквал. Не беше очаквал нищо такова.
— Детектив Шоу, направил ли сте си сметките?
— Сметките?
— Сметките. Пенсията. Стажът. Знаеш ли какво означава, ако те изхвърлят, преди да си навършил двадесетте години стаж? Знаеш ли колко много ще загубиш?
— Не. Такива сметки не съм правил.
— Защо?
Шоу понечи да отговори, но Де Лука продължи:
— Ще ти кажа защо не си. Защото не си и помислял, че ще я загубиш. Смяташ, че просто ще те пощадят. Ще те набутат някъде зад някое бюро в службата за задържани лични вещи или нещо по-ужасно, като… — Де Лука погледна листовете пред себе си. — … Колко? Осемнадесет месеца, ако се включи полагащата ти се отпуска. Това ти остава. Смяташ, че ще те потулят някъде за осемнадесет месеца и може би ще направят живота ти нещастен, но ще приспаднат полагаемия ти се отпуск и после ще те пуснат на воля. Но ако не стане така, ако те изхвърлят навън, това означава, че си твърде стар, за да започнеш кариера, и то, ако приемем, че за едно ченге като теб изобщо съществува възможност за нова кариера, каквато реално не съществува, но дори и да сполучиш, ще се наложи да го направиш без никаква база, без своите двадесет и пет процента. Без нищо. Оставаш навън и не разполагаш с нищо, освен със спестяванията си и с нищожния шанс да си намериш някаква работа. Шоу, имаш ли спестявания?
— Това не е ли записано някъде из вашите бумаги?
— Не. Само кредитното ти досие, разходите ти, такива неща. Не си направих труда да изискам справка за финансовото ти състояние. Но мога да предположа. Мисля, че дори с пенсия и по някоя и друга случайна работа ти предстои да живееш един доста скромен живот. Без нея ще бъдеш един беден възрастен мъж.
Шоу си помисли за Джейн. Той би трябвало да знае, че съм женен за адвокатка. Една преуспяваща, упорита адвокатка. Откъде, по дяволите, би могъл да знае, че двамата сме прекратили връзката си и че бракът ни е само формален? Откъде би могъл да знае, че ако се оттегля и получа пенсията си, плюс нейните доходи и онова, което бих могъл да припечелвам допълнително, ще живеем трудно? Откъде би могъл да знае, че Джейн се е отчуждила от мен?
Шоу положи максимално усилие да не издаде мислите си и каза само:
— Изглежда ще трябва наистина да си погледна сметките.
Но сам усети, че започва да губи обичайното си чувство за контрол и почва под краката си. По някакъв начин Де Лука беше успял да го потисне с тихото, монотонно поднасяне на неприятните факти, с примигващите си очи, лишени от всякакво чувство, пускайки болезнените си жила между кръгчетата дим от дебелата, скъпа, контрабандна кубинска пура.
— Да — каза Де Лука, — но не в това е истинският проблем.
Шоу изкрещя наум. Не било истинският проблем? Да ме изгонят и да остана без нищо? И това не било шибаният истински проблем, ти, студена, безсърдечна, смърдяща рибо? Какъв, по дяволите, е проблемът тогава, хищник такъв?