— Истинският проблем е, че щом ние те изхвърлим веднъж, никой друг няма да те наеме. Нито дори да пазиш някоя скапана сладкарница през нощта.
— И защо?
— Защото когато ние те изхвърлим, ще се погрижим да ти лепнем етикета на смахнато ченге, на расист психар, изхвърлен от полицията. Това ще те съсипе завинаги.
Шоу изпита стягащо гърлото и гърдите усещане, някакво болезнено, парализиращо парене в областта на гърдите, нещо, което нямаше нищо общо със стомаха и беше свързано единствено с осъзнаването, че макар Де Лука да му беше представил една хипотетична възможност, способността му да я осъществи беше безспорна.
Де Лука изпуфтя облак дим и присви очи с вид на човек, който без усилие беше докарал срещата до точка, при която можеше също така без усилие да извърши акт на милост.
— Склонен съм да те поздравя за способността да държиш устата си затворена. Да не се оплакваш. Да не се, държиш като глупак. Да не спориш за щяло и нещяло. Надявам се само, че сега не седиш тук, мислейки си, че всичко това е празна заплаха.
— В никакъв случай, сър.
— Добре. Много добре. Така че единственото, което ми остава да ти кажа, за да не скрия болезнената истина, е следното: ти би могъл сега да си излезеш оттук и да се обадиш на адвокатите и на профсъюза и да чуеш нещо от сорта: „Но те не могат да постъпят така с един ветеран детектив първи клас с двадесетгодишен стаж“. Или: „Такива свинщини едва ли ще си позволят“. Донякъде, подчертавам, донякъде те ще бъдат прави.
Де Лука погледна Шоу, за да се увери, че следи мисълта му.
— Но в твоя случай, не. В твоя случай такива приказки не вършат работа.
— И защо?
— Без да е необходима кой знае каква хитрост, можем да ти изготвим едно досие… Изобщо не е трудно. Помниш онази налудничава стрелба преди няколко години, с която се прочу. Достатъчно си лабилен, щом ти е необходим психолог. А сега стреляш по коли посред нощ. — Де Лука сви рамене, сякаш тава щеше да е най-лесното нещо на този свят. — Дори бихме могли да го пробутаме на хората от профсъюза. Да се погрижим да отдръпнат защитата си от теб. Но знаеш ли кое е най-голямата свинщина, Шоу? Това, че не е нужно да пробутваме каквото и да било на когото и да било. Както вече споменах, ние не можем да си позволим да прецакваме ветерани като теб по този начин. Но ти, ти не си проблем.
Шоу преглътна с усилие, мъчейки се да потисне гнева и гаденето, което се надигаше у него. Не искаше да слуша повече, но Де Лука продължи невъзмутимо:
— Ти ли? Ти никога не си се вмествал в някакви рамки, Шоу. Знаеш го. Не те познавам толкова добре, колкото някои други, но все пак те познавам. Познавам хората, с които си работил и тези, за които си работил. Ти никога не си се вмествал в някакви рамки. Винаги си бил над това. От теб просто лъха на „Аз съм над всичко“. Отношение, което означава: „Не искам да бъда тук, защото съм по-добър от всички вас, останалите“. Мога да се справя с теб, без да деморализирам никого, без да предизвикам никакъв ропот или загриженост в отдела. Мога просто да те съсипя, защото на никого изобщо няма да му пука за теб.
— На никого не му пука за никой в службата и вие го знаете. Единственото, което ми казвате, е, че с мен ще бъде по-лесно.
— Окей. Щом го приемаш така.
— Но щом като седя тук и слушам всичко това, вие нямате намерение да го направите, нали?
Де Лука не си направи труда да увери Шоу в противното.
— И не само това. Вие всъщност ми казвате, че можете да ме отървете от цялата тази неприятност. От историята с вътрешното следствие и от онзи задник, заместник-прокурорът Джонсън, от всичко.
— Смяташ ли, че някой прокурор би имал успех без съдействието на детективския отдел? Смяташ ли, че той може да ме притеснява?
— Не.
— Тогава?
— Тогава какво искате от мен? — попита Шоу.
Де Лука се облегна назад, вдигна своята Ел Рей, дръпна, примигна и изпусна кръгче дим. Издърпа стола си от писалището, извърна се странично и запафка замислено. Кръстоса крака и разсеяно завъртя глезена си обратно на часовниковата стрелка.
След което промълви, по-скоро на себе си, отколкото на Шоу:
— Много по-лесно е да работиш с умни хора. Винаги съм го казвал.
Докато Де Лука въртеше стъпалото си, Шоу хвърли поглед на подметката на обувката му. По нея не личаха почти никакви драскотини. Като че ли Де Лука прекарваше цялото си време стъпвайки върху килими. Това порази Шоу, такъв живот на завет за един полицай? Но не беше се отразил на способността на Де Лука да постави Шоу точно там, където искаше.
— Значи се споразумяваме, че, първо — аз знам за теб повече, отколкото ти самият знаеш за себе си, и второ — че контролирам съдбата ти. — Де Лука се извъртя в стола си и отново погледна Шоу в очите. — Ясно ли е?
— Ясно.
— Съгласен ли си също така да ми помогнеш, за да не ти причиня тези ужасни неща, които ще ти гарантират живот в бедност и все по-растяща мизерия?
— Да. Стига. Това да не означава, че ще ме пратите в затвора? По-скоро беден навън, отколкото каквото и да било вътре.
— Това определено не влиза в намеренията ми. Ни най-малко не искам да те видя в затвора. Възнамерявам да поискам от теб да извършиш нещо съвсем в реда на нещата, а как точно ще го свършиш, си е твоя работа. Някой друг завой можеш да съкратиш. Ще те прикривам, доколкото е възможно, но очевидно не мога да ти гарантирам всичко. Ако отидеш твърде далеч, ще трябва сам да си поемеш последствията. Още ли си съгласен?
— Да.
— Сега искаш ли да ми кажеш „майната ти“ и да си тръгнеш?
— Не.
— Добре. Тогава трябва да ме изслушаш.
17.
Албърт де Лука заговори без прекъсване, безпристрастно, излагайки историята, сякаш диктуваше факти на стенограф, въпреки че най-лошото, кръвопролитието в щаба на Сините тапи, се беше случило едва тази сутрин. Дърпаше от кубинската си пура, пускаше облачета дим и описваше с подробности битието на една общност, намираща се в процес на пълна деградация.
Шоу седеше и го слушаше, без да го прекъсва, мъчейки се да си представи жилищния комплекс „Ню Лотс“, бандата пласьори на кокаин, наречени Сините тапи. През годините в полицията беше изпаднал в достатъчно ситуации с наркотрафиканти, така че можеше да си представи онова, което описваше Де Лука, но му беше трудно да разбере защо шефът на детективите проявяваше толкова особен интерес към случая. Докато Де Лука говореше, Шоу се помъчи да отгатне. Дали от фирмата, която стопанисваше комплекса, не идваха дарения по политическа линия? Дали просто защото толкова много трупове падаха в Браунсвил? Дали пресата не беше раздухала нещата?
Когато Де Лука случайно спомена, че жената, ранена в общинския център се казва Джъстин Бъртън, Шоу зададе първия си въпрос.
— Бъртън ли казахте?
— Да.
— За онзи Бъртън ли става въпрос? Говорите за дъщерята на полицейския шеф?
Де Лука кимна.
Шоу се облегна на стола си и се намръщи.
— По дяволите! Значи за това седя тук? За това заплашвате да съсипете живота ми, защото тази шибана полицейска щерка си е порязала брадичката?
Де Лука отмина реакцията на Шоу, без да коментира.
— Това е само едно от нещата. Полицейският шеф, естествено, е обезпокоен.
— Тогава защо просто не каже на дъщеря си да се махне оттам? Какво, по дяволите, прави тя в Браунсвил?
— Може би се опитва да помогне на някои хора? Какво има, детектив, нима не смятате, че тя би трябвало да помогне на хора, които имат нужда от това?
— Не, ако е заплашена да бъде убита, докато го прави. Звучи все едно че е попаднала в зона на бойни действия.
— Това не е ново. Смъртността в този район от години е като в зона на бойни действия.
— Как са отвърнали мюсюлманите на двете нападения?
— О, да, бях забравил, че се криеш на север в Масачузетс. Не си ли преглеждал днешните вестници?
— Не. Пристигнах направо тук.