— Слуша ли новините, докато караше насам?
— Не, предпочитам да карам на музика.
Де Лука се пресегна и хвърли сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“ пред Шоу. И двете заглавия крещяха: „Седем души в Бруклин загиват при палеж“.
Шоу прегледа първите страници.
— Какво са направили?
— Още не съм получил пълните доклади. Явно са отишли там, обстреляли са мястото, заключили са вратите и са ги подпалили. Но това не е всичко. Точно преди да дойдеш тук получих доклад, че са намерили две тела, проснати на пейки в малък триъгълен парк срещу комплекса. Телата изглежда са били пребити до смърт. Има и още неща, разбира се.
Де Лука хвърли червената папка върху двата вестника.
— Тази папка съдържа копия от докладите, които получих. От тях ще научиш още някои подробности. Това е всичко, което знам засега. Очевидно не е достатъчно. Нещата трябва да се сложат под контрол.
— За да може щерката на полицейския шеф да си играе на Майка Тереза в Браунсвил?
За първи път, откакто се бяха срещнали, Де Лука извиси тон:
— Заради много неща, детектив! Това е само една от причините. Някои от нас все още смятат, че хората нямат право да се избиват един друг, когато им скимне. Някои от нас все още смятат, че полицията трябва да направи нещо по въпроса. Може би други смятат, че черните просто трябва да бъдат оставени да се избият взаимно, за да ни спестят куп неприятности? Аз не мисля така. Вие как мислите, детектив?
— Мисля, че сте прав. Мисля, че на хората не бива да се позволява да убиват други хора.
— Добре. — Де Лука насочи пурата си към Шоу. — Тогава да преминем към действие. Вие сте избран да сложите край на тази война. Незабавно! Каквото и да струва това. Или ще доживеете да съжалявате за това. Ще съжалявате много повече, отколкото можете да си представите. Ясно ли е?
— Да.
— От този момент вие сте на мое разпореждане. Единственото лице, което знае това, е Парнъл. Можеш да оживееш или да умреш, на никой няма да му пука. Но имаш шанса да се измъкнеш и да доживееш живота, който си заслужил. — Де Лука хвърли друга папка върху купчината. — Ако ти трябва помощ, ще я получиш от този списък. Реши кой ти трябва, преди да тръгнеш. После поговори с лейтенант Конклин, две врати вляво оттук, по коридора. При него са пистолетът ти, значката и личната карта. Уговори каквото ти трябва с него. Не губи време. Имаш ли някакви въпроси?
Шоу имаше въпроси, но просто отговори:
— Не.
— Тогава те съветвам да се заемеш със случая. Искам всичко да се оправи. Срок вчера. Ще чакам да ми се обадиш.
Де Лука се обърна към писалището си и зарови глава в документите. Срещата беше приключила.
Шоу излезе от кабинета на шефа с папките и вестниците под мишница и се запъти към кабинета на Конклин.
Посрещна го полицейски лейтенант в служебна бяла риза с отличителни знаци по нея. Шоу погледна възрастното ченге и си помисли, че ако Фред Гуин имаше брат, то това сигурно трябваше да е той.
Без да каже нито дума, Конклин избута личната карта на Шоу, пистолета му и значката, заедно с един формуляр за подпис. Шоу надраска подписа си, без да го чете и каза:
— Трябва ми кабинет. Място, където да седна, да почета и да завъртя няколко телефона.
Конклин кимна към вратата и каза:
— Отсреща в коридора. И затвори вратата.
Шоу намери кабинета, хвърли докладите на Де Лука на бюрото, но все още не можеше да се накара да седне и да започне да чете. Изведнъж усети, че му е трудно да диша. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката. Имаше нужда от малко въздух.
Слизането в затворения задушен асансьор, преминаването през голямото фоайе, през въртележките на охраната, сякаш му отнеха двадесет, а не пет минути. Най-сетне той закрачи под слънчевата светлина и вдиша дълбоко хладния въздух.
Купи си чаша кафе от един от павилионите за закуски около площада и седна на някакъв неудобен пластмасов стол, отпивайки от горчивата черна течност от чашката.
— Мамка му! — въздъхна той. — В какво се забърках?
Загледа се в минаващите покрай него нюйоркчани, мислейки си, че те си нямаха и представа какво става. Никаква представа! Заради тези ли хора беше всичко това, запита се Шоу.
Представи си как ще убива или ще бъде убит от жестоки чернокожи младежи, които стрелят и се палят едни други.
Шоу седеше и отпиваше от кафето си, колебаейки се дали да се върне, или не в Първи полицейски участък и да се заеме с това, с което се бе нагърбил. Де Лука се беше постарал да му внуши, че няма друг избор, и донякъде беше успял. Но Шоу беше наясно, че въпреки всичко може и да се откаже. Просто оставя чашката с кафе, става и си тръгва. Оставя онези доклади в празния кабинет и просто напуска площада, взима такси, връща се в къщи, влиза в колата си, и просто отпрашва по магистралата Уест Сайд. Обажда се на адвоката или на Парнъл, или изобщо не се обажда на никого. Просто се маха. Пробва си късмета. Разбира се, Де Лука щеше да направи всичко, с което го беше заплашил. Но въпреки това, той можеше да оцелее. Нямаше да му струва много скъпо да преживява някак в своето ателие в Масачузетс. Може би щеше да продаде няколко картини. По дяволите, може би щеше да продаде много картини! Щеше да оцелее.
Шоу знаеше, че може просто да каже „майната ти“ и ако в най-лошия случай нищо не се получи… дори тогава все пак можеше да изпие половин бутилка бърбън, да напъха цевта на своя глок в устата си, насочена нагоре, така че мозъка му да се взриви моментално, и после да дръпне спусъка. Една последна, драматична, кървава червена рисунка. Най-малкото знаеше, че поне ще може сам да сложи край. Можеше с чиста съвест да каже „мамка ти“ и да си отиде.
Но не го направи.
Защо ли? Ами защото знаеше, че Де Лука му беше казал истината. Някой трябваше да сложи край на тази война. Някой трябваше да спре онези безмозъчни убийци. Цивилизованото общество имаше нужда от легитимни убийци, за да държат под контрол онези извън закона. И Албърт Дж. де Лука, детективът, издигнал се до Господ на земята, току-що му беше казал, че е избрал тъкмо него да дръпне спусъка.
Шоу стана, допи изстиналия остатък от кафето и закрачи обратно към Първи полицейски участък.
18.
Лойд Шоу избра четирима други. Четирима бяха достатъчно. Четирима, които според него щяха да му осигурят необходимото.
Той прекоси коридора, влезе в кабинета на Конклин и му връчи списъка.
— Мислите ли, че можете да ги съберете за среща тази вечер?
— В колко часа?
— Да речем, в осем.
— Къде?
— Един ресторант в Трибека.
— Разбрано.
Шоу даде на Конклин адреса и напусна. Не повтори нищо, за да се увери, че Конклин го е разбрал.
В осем и десет Шоу седеше сам и чакаше на мястото, което беше определил. Беше избрал този бар ресторант, заради тихия заден салон и защото заведението беше придобило внушаващия уют похабен вид, дълго преди кварталът да получи претенциозното име Трибека.
Той погледна часовника си, чудейки се дали в случая закъснението им означава проява на независимост, и реши, че най-вероятно им е било трудно да си пробият път през задръстените улици в долната част на града.
Докато чакаше, отпиваше бира „Бас“, която подсилваше с двойна доза ирландско уиски „Джеймисън“.
Първият от групата пристигна в осем и петнадесет — детектив Антъни Импелитери, опитен полицай с деветгодишен стаж, който работеше към отдел „Убийства“ в Седемдесет и пети участък в Източен Ню Йорк, съседен на Браунсвил.
Импелитери до голяма степен приличаше на това, което Шоу си беше представил, докато четеше досието му: малко над тридесетгодишен, метър и осемдесет, добро телосложение. Носеше черни джинси, черна фланелка и тъмнозелена жилетка. Гъстата черна коса на Импелитери беше подстригана толкова високо, че приличаше на боне върху темето му. Имаше нужда от бръснене, но Шоу реши, че тъмната двудневна четина му стои добре. Забеляза, че Импелитери носеше своя глок напъхан в панталона над дясното бедро и изобщо не се притесняваше, че жилетката му не го покрива добре.