Те го изгледаха гневно. Не желаеха да пропуснат възможността да го изплашат, но все пак решиха да не го закачат. Оставиха го да отмине. По-добре да спипат някой по-лесен.
Шоу бутна люлеещата се врата, забелязвайки, че стъклото й е счупено, и излезе на тротоара.
Навън не беше по-поносимо, отколкото в станцията на метрото. Шоу имаше чувството, че се е озовал на ничия територия, посред зона на бойни действия. Стоеше сред сумрачната утринна светлина под издигнатия над уличния терен влаков виадукт, като се оглеждаше наляво и надясно и се мъчеше да проумее къде точно се намира. Нямаше много за гледане. Никакви хора, никакви забързани пътници, тичащи да пристигнат навреме на работа, никакви улични знаци. Нищо нямаше наоколо, освен едноетажни и двуетажни сгради, по всяка вероятност обитаеми, наред със здания с обковани с шперплат прозорци и врати, обгорели руини и покрити със строителни отпадъци празни парцели.
Докато се оглеждаше наоколо, само две места му се сториха със сигурност обитаеми. На около едно каре вдясно от него на ъгъла се виждаше винарна, а вляво — павилионче за вестници и сладкиши. Тогава къде, по дяволите, се намираше комплексът „Ню Лотс“ с петте си четириетажни здания и стотиците си обитатели?
Според това, което Шоу беше запаметил от картата, която беше проучил, „Ню Лотс“ трябваше да се намира вляво от него. Затова той тръгна в тази посока, като се надяваше, че се е насочил правилно. Това означаваше да мине покрай павилиона за вестници и сладкиши, където се беше събрала друга групичка квартални хулигани.
Шоу си помисли за конституционното право на гражданите на събирания. Те имаха такова право, нали? Но не се събираха за утринни молитви или за мирен протест, или за да обсъждат световните събития. Те просто чакаха. Висяха. А сега имаше какво да правят — да огледат белия мъж и да му стъжнят живота.
Шоу се зачуди дали щеше да е по-различно, ако беше чернокож, човек, живеещ в този квартал. Щеше да има разлика, разбира се. Най-малкото нямаше да се оглежда сега за улични знаци, каквито тук нямаше. Ако живееше в този квартал щеше да знае къде, по дяволите, се намира.
Обичайното молебствие от тихи ругатни изпълни главата на Шоу, когато осъзна, че да стои така, като изгубен под линията на метрото, нямаше да си помогне. Той закрачи право към вестникарския павилион, насочвайки се към тайфата безделничещи лоши момчета.
Докато крачеше към пресечката, Шоу най-сетне забеляза някакъв признак на нормален живот в квартала. Едно раздрънкано такси зави пред него и се отправи към входа на станцията. То спря и Шоу се извърна да погледне възрастния мъж, жена му и голямата им дъщеря, които слязоха от колата. Бяха чернокожи, спретнато облечени, очевидно тръгнали за работа. И очевидно имаха достатъчно опит, за да знаят, че ходенето пеша до метрото не е най-добрата идея тук.
Тогава защо, по дяволите, се мотая пеша тук? — запита се Шоу. Защото съм дошъл да спасявам момчета като онези там да не се избият помежду си, а те са готови всеки момент да ми скочат.
Шоу не беше изминал и половината разстояние до пресечката и пет чифта очи се впериха в него. Когато се изравни с вестникарско-сладкарския павилион от другата страна на улицата, едно от момчетата вече се бе отделило от останалите и тръгна след него.
Шоу разкопча ципа на коженото си яке, за да му е по-лесно да посегне към глока. Боже мой, помисли си той, но това е тъпо! Тук съм едва от пет минути и вече съм готов да измъкна патлака си за втори път.
Той чу стъпките зад себе си. Каза си, хайде, този тип знае, че си ченге. Би трябвало да знае. Защо, по дяволите, го прави тогава? Шоу си представи и останалите четирима, спускащи се след него. Как връхлитат, събарят го и един от тях докопва оръжието му. Той не успява да извади резервния пистолет, някой го е фраснал в лицето с юмрук или го е изритал в главата. А и да успееше да извади оръжието си, какво? Стрелба от упор, насред улицата посред бял ден?
В никакъв случай. Шоу се обърна внезапно и момчето зад него се закова на място. Беше твърде близо. На по-малко от два метра.
Шоу прецени, че е не повече от шестнадесетгодишен. Тийнейджър, достатъчно голям, за да го изплаши, и твърде млад, за да има разум в главата си. Внезапното движение на Шоу изненада хлапака, но той вирна брадичка и изгледа Шоу, стараейки се да си придаде вид на много лош тип, според собствените му представи. Беше облечен като типичен квартален безделник — провиснали сини дънки, развързани маратонки, черно кожено яке. Всичко по него беше толкова голямо, че изглеждаше потънал в дрехите си, с глава, щръкнала над вдигнатата яка на кожената връхна дреха, полуснишена, хищна.
Шоу пристъпи крачка към него и вдигна пръст.
— Изчезвай! Аз съм ченге. Не искаш да си имаш работа с мен, нали?
Погледът на „гадняра“ трепна за миг, след което се оказа, че не е чак толкова гаден.
Шоу не изчака отговор. Не му трябваше такъв. Обърна се и се отдалечи, вслушвайки се за някакво внезапно движение, за стъпки, които ще затрополят след него. Но нищо не последва. Беше спечелил.
Раздрънканото такси, което беше закарало семейството до станцията на метрото, се върна по посока на Шоу и мина покрай него. Водачът го погледна, очаквайки да му махне с ръка, защото знаеше, че е лудост един бял да върви пеша из улиците на Браунсвил. Но Шоу му отказа. Майната му, никой няма да ми казва какво да правя. Няма да е нито тяхната, нито твоята, приятел.
Той стигна до пресечката и най-сетне видя уличен знак. Беше вървял по Ван Зиндерен авеню. Пресечката беше улица Хегеман, вдясно. Нагоре по Ван Зиндерен — порутен супермаркет заемаше почти цялото каре. Шоу видя как една жена с три малки деца излиза оттам. Носеше две кафяви торби с продукти. Най-голямото дете, момче на около шест години, носеше трета торба. Двете му по-малки сестрички, три или четиригодишни, подтичваха след майка си.
Шоу предени, че жената едва ли беше на повече от двадесет години.
Той изгледа младата жена, която се запъти в негова посока. Вероятно към комплекса „Ню Лотс“, тъй като наоколо не се виждаше никакво подходящо за обитаване място.
Шоу пресече улицата диагонално и го видя, издигащ се в средата на Браунсвил като тумбесто тухлено укрепление. Нищо чудно, че Сините тапи го бяха завзели. Петте сгради, съставящи „Ню Лотс“, бяха единствените по-значителни постройки околовръст и очевидно представляваха главната забележителност на квартала. Ако искаш да продаваш нещо на някого, то това беше най-подходящото място за целта. И щом една наркобанда се бе установила в този комплекс, никой нямаше да може да ги разкара оттук без бой.
Когато Шоу се приближи до комплекса, забеляза две сини полицейски бариери, поставени пред порталния вход към комплекса и една патрулна кола, паркирана отпред. В синьо-бялата кола седяха две ченгета. Единият пиеше кафе, а другият беше свел глава, борейки се с кръстословицата в „Ню Йорк Поуст“.
Жената с трите деца пристъпи към новата желязна портална врата. По-голямото момиченце се затича напред към вътрешния двор, ограничен от петте обкръжаващи го здания. Очите на Шоу го проследиха, докато детето се присъедини към групата момиченца на същата възраст. Забеляза още дузини деца, от едва проходили до тийнейджъри, в откритото пространство между жилищните сгради. Успя да различи само една група от три майки, насядали на пейката. За миг „Ню Лотс“ му заприлича почти на училище. Дворът беше като игрална площадка.
Шоу зави надясно и се запъти към общинския център. Не забеляза повече ченгета на улицата. Никакво присъствие на полиция, освен пред входа. Но когато се изравни с източната сграда на комплекса, Шоу забеляза двама чернокожи мъже, крачещи срещу него. Бяха обути в черни панталони и тежки кубинки. Единият беше облечен в армейско полево яке, другият в дълго черно кожено манто. Двамата носеха плетени шапчици и бяха брадати. Единият от тях държеше радиостанция. Мюсюлмани охранители. Шоу веднага се почувства в безопасност, защото обхождаха улицата, а не седяха в патрулна кола.