Когато закрачи към северната страна на комплекса и зави по Рокауей, Шоу вече не се чувстваше толкова глупаво заради решението си да тръгне сам пешком из улиците на Браунсвил. За десет минути беше научил доста.
Когато пред очите му се появи Общинският център за социални грижи, Шоу тутакси разбра приоритетите на полицейския отдел по отношение на „Ню Лотс“. На четиристотинте обитатели на комплекса се полагаха две ченгета, „дремещи“ в патрулна кола. Джъстин Бъртън обаче разполагаше с петима униформени полицаи, застанали на пост пред входа на нейния център. Плюс две патрулни коли, паркирани в другия край на карето, с още полицаи в тях. Както и една немаркирана кола пред входа на центъра с трима детективи от Следствието — хора от личната охрана на полицейския шеф. Сини бариери бяха наслагани по цялата дължина на четирите полуготови едноетажни постройки, съставящи центъра.
Шоу показа значката си на ченгето, застанало пред входната врата на центъра. То я огледа по-грижливо, отколкото Шоу очакваше, след което отстъпи встрани. Друг полицай, който стоеше вътре, отвори втората врата, след като той показа значката си и на него.
Сетне се зае да преформулира в главата си целта на срещата, за която беше помолил. Беше дошъл, за да убеди дъщерята на полицейския шеф да се махне от този квартал, докато не се сложи край на неприятностите. Човече, каза си той, в момента това е може би най-безопасното място в целия град.
Вътре в центъра цареше тишина. Шоу погледна часовника си. Девет без три минути. Никой не се мярна наоколо за да го упъти, затова той тръгна по същия коридор, по който Рахман Абдул Х беше преследвал Арчи Рейнолдс, надзъртайки в офисите, покрай които минаваше. В два от тях видя спящи хора, отпуснати по пластмасовите столове. Все жени и деца. Зачуди се защо просто не бяха легнали да спят на пода, и отговорът дойде от само себе си. Не искаха да споделят пода с някой, който би пожелал да го стори.
Шоу стигна до голямата приемна. От нея тъкмо излизаше майка с три деца. Младата жена беше облечена в размъкнати джинси и светлосиня фланелка, но широките дрехи не можеха да скрият колко изпосталяла беше всъщност. Косата й имаше нужда от сресване. Кожата й изглеждаше бледа и пепелява. Децата й, слава богу, имаха здрав вид. Трябва да бяха на около три, четири и шест години. Все момчета, облечени в джинси и фланелки, сънени и малко унесени. Нормалният им вид като че ли още повече подчертаваше лошото състояние на майката. Според Шоу, тя спокойно можеше да си сложи табелка на гърдите, на която да пише: „Загубих всичко заради праха“. Изглеждаше притеснена от това, че Шоу се беше появил тук, за да стане свидетел на падението й. Той се опита да се държи така, все едно че беше напълно нормално за една млада жена с три деца да започва своя ден, събуждайки се върху пластмасов стол в приют за бездомници.
Една посрещаща посетителите социална работничка седеше зад очуканото бюро в приемната. Въпреки ранния час, младата жена изглеждаше ведра и делова, с коса, прибрана в стегнат кок. Спретнатите дрехи стояха добре на стройното й тяло. Шоу си помисли, че това може би е първата работа в живота й. Предположи, че това е същата млада жена, която бе залегнала под стола, запокитен по нея от Арчи Рейнолдс. Браво, помисли си Шоу. Не се оставяй на тези скапаняци да те съсипят.
Лист шперплат беше закован на мястото на стъклото, от което обстановката в приемната изглеждаше някак по-мрачна, но пък даваше някакво усещане за сигурност.
— Госпожица Бъртън тук ли е? — тихо попита Шоу. — Аз съм детектив Шоу. Имам уговорена среща в девет.
Младата жена кимна и посочи към свързващата врата вдясно. След две крачки по коридорчето Шоу се озова до отворена врата вляво.
Джъстин Бъртън седеше до бюрото си, с очертан на утринната светлина силует, и говореше с някого по телефона. Шоу беше очаквал с нетърпение да я види. Беше чувал, че полицейската дъщеря е красавица. Но сега реши, че „красива“ е слаба дума, за да я опише. Джъстин Бъртън беше повече от красива. Той се спря пред кабинета, за да има повече време да я огледа.
Отначало, макар и седнала, ръстът и осанката й напомниха на Шоу за някой преуспял чернокож супермодел. Но той бързо отхвърли това първо впечатление. В Джъстин Бъртън имаше нещо много повече от преднамерена показност. Тя беше надхвърлила възрастта за модел, което придаваше известна зрялост към външната й хубост. А и гласът й звучеше особен, аристократичен. Долавяше се мека, фина и ангажираща нотка, ала същевременно беше изпълнен с прямота и увереност.
След няколко мига тя забеляза Шоу с периферното си зрение, извърна се към него и му махна с ръка да влезе и да седне. После отново се обърна настрани от него, за да довърши разговора си по телефона. Шоу нямаше нищо против да почака. Това му осигури още малко време да й се полюбува.
Той се самовъзнагради с тази милост, започвайки от лявата й ръка, държаща телефонната слушалка. На утринната светлина ръката й приличаше на полиран фрагмент от изящна ренесансова скулптура, изваян от художник, който е искал само в един съвършен детайл да въплъти красота, грация и женственост. Кожата й беше гладка. Пръстите дълги. Китката нежна, но заредена със сила. Тенът й, кремаво светлокафяв, като че ли поглъщащ блясъка на утринното слънце.
След ръката на Шоу му се прииска да обходи с поглед тялото й, но се задоволи с очертания профил. Успя само да проследи строгите линии на челото и брадичката.
А после, без никакво предупреждение, без да се сбогува, тя приключи разговора, постави слушалката на вилката и се обърна към него толкова бързо, че го свари неподготвен.
— Предполагам, вие сте детектив Шоу?
Шоу само кимна, мъчейки се все още да формулира в главата си точното определение за нея. Зашеметяваща? Не. Красива. Той продължи да се връща към тази простичка, макар и слаба дума. Най-после се примири и я прие.
Шоу се надяваше, че външният й вид не я е развратил. Да не говорим за положението й на дъщеря на човек с такава голяма власт. Но дори да беше покварена той реши, че въпреки всичко ще изпитва удоволствие да я гледа. Да гали само кожата й с очи беше истинско удоволствие. Той си помисли, че това може би е най-удивителното нещо в нея. В нея имаше някакъв блясък. И макар очевидно тенът й да беше по-тъмен от неговия, блясъкът и нюансът изглеждаха така необичайни, че на Шоу му се струваше, че кожата й излъчва сияние.
Той усети, че му се налага да се покашля, преди да заговори.
— Да, Лойд Шоу, госпожице Бъртън. Надявам се, че не идвам в неподходящ момент.
Това не предизвика отговор.
Разбира се, че беше дошъл в неподходящ момент. Иначе защо, по дяволите, беше тук?
Последва неловка тишина. Колкото и добре да изглеждаше, Джъстин Бъртън очевидно не се чувстваше никак добре. Сега, когато се беше обърнала към Шоу, той можа да види хирургическата превръзка на дясната страна на лицето й, започваща точно под ъгълчето на устата й и продължаваща надолу под брадичката и челюстта. Рамото и ръката изглежда също я боляха. Тя внимателно положи дясната си ръка в скута. Изглеждаше уморена. Също така притеснена и може би малко нетърпелива.
— Съжалявам. Предполагам, че ако моментът беше добър, аз нямаше да съм тук.
— Така е.
— Е, имам няколко въпроса, ако не възразявате.
Тя помръдна неловко на стола си.
— Нали казахте, че е важно да поговорим, така че давайте.
— Много ли ви боли?
— Това ли е първият ви въпрос?
— Ами, не изглеждате съвсем добре.
Тя го изгледа за миг намръщено, но гримасата й скоро премина в измъчена усмивка.
— Не съм в идеална форма. Проклетата брадичка ме боли. Утре трябва да свалят конците. Опъват ми кожата. Особено когато се усмихвам. Нещо, което не правя много често напоследък. А когато помръдна ръката си, гърбът и рамото ме заболяват адски.