23.
Лойд Шоу напусна офиса на Рахман и постоя на Ню Лотс авеню, докато не мерна едно раздрънкано такси. Возенето до Седемдесет и трети участък отне пет минути. Той бързо намери кабинета, предназначен за екипа му. Трябваше да им отделят два пъти по-голям кабинет, но не протестира, защото знаеше, че петимата рядко щяха да бъдат вътре по едно и също време.
Всички вече го чакаха.
Четирите бюра в кабинета им бяха долепени едно до друго, оформяйки остров по средата на квадратното помещение, боядисано в пепеляв цвят. Имаше също така четири телефона, кантонерка, една дълга маса до стената. Нямаше прозорци. Стандартна обстановка.
Новият участък заемаше едно старо рухнало помещение, минало основен ремонт, което ченгетата, работещи в него, обикновено наричаха „лайнарника“. В Седемдесет и трети участък водопроводът работеше, осветлението беше прилично и имаше място за паркиране. Щеше да свърши работа.
Уолтър Уонг се бореше с подреждането на струващата двадесет хиляди долара електронна апаратура върху дългата маса, поставена до стената срещу вратата на пълната стая. Останалите седяха и го гледаха.
— Уолтър, изглежда си получил всичко, което ти трябва — каза Шоу.
— Да.
— Взе ли и другите неща?
— В колите са.
— Намерил си всичко от списъка?
— Да.
— Къде са колите?
— На служебния паркинг. Ключовете са на стената.
Уолтър се пребори със седемнадесетинчовия монитор на масата, вмествайки го между един скенер, факс машина, изправено ЦПУ, лаптоп компютър, кабели, захранващи жици и регулатори на напрежението. Шоу го остави да си довърши работата. Всеки от останалите си беше заел място. Шоу зае бюрото срещу Орестъс Мейсън. Джеймс Спърлинг и Тони Импелитери седяха един срещу друг на съответните бюра. Така, съвсем импровизирано, се бяха разпределили на партньори.
— Добре дошли в Браунсвил, момчета.
Никой не си направи труда да му отговори.
Импелитери се беше облегнал на стола, вдигнал крака върху бюрото. Беше навлякъл обичайното си облекло на неуниформено ченге — черни джинси и фланелка, кашмирен пуловер с отворена яка и златен синджир.
Спърлинг седеше неподвижен и безизразен. Приличаше на застаряващо учениче от подгответо в спретнатите си, поизтрити жълто-кафяви панталони, мокасини, синя, разкопчана на врата риза от оксфорд и син блейзър.
Мейсън поддържаше стил, присъщ на старши детектив — спортно сако на тънки райета, вратовръзка, спортен панталон и леки обувки с внушителни размери.
Стилът на Шоу беше някаква смесица между този на Спърлинг и Импелитери. Носеше черни джинси и поло.
Уолтър Уонг предпочиташе по-различен стил. Той носеше евтин и неотговарящ на размерите му костюм „Брукс Брадърс“, евтина обикновена бяла риза и вратовръзка, която като че ли му я беше купил някой друг с по-изискан вкус. С нейния преливащ се десен от правоъгълни кафяви шарки, редуващи се от тъмношоколадово до медно, тя се стори на Шоу доста стилна. Дори му хрумна да попита Уолтър откъде я е купил, но си го спести.
— Така, да се залавяме за работа. Целта на играта е да лишим колкото се може повече Сини тапи от комисионната. Дотук сме наясно, нали?
Всички кимнаха.
Шоу издърпа една страница, която беше взел от папката на Де Лука и я залепи на стената.
— Това е списък на дванадесет задника с техните нюйоркски лични номера. Де Лука и хората му от Отдела за досиета на криминално проявените и членовете на банди са ги идентифицирали като хора на Сините тапи. Списъкът не е пълен. По техни изчисления, активните членове трябва да са някъде между тридесет и пет и четиридесет. Но както казах снощи, ние се ограничаваме до водачите.
Шоу извади комплект арестантски снимки, които Конклин му беше осигурил от Бюрото за криминална идентификация и от фотографския отдел, все от Първи полицейски. Започна да ги лепи на стената до списъка.
— От цялата дузина, тези са главатарите. Искам първо тях. Отрежеш ли главата, тялото загива. Очевидно трябва да хванем онези, които можем, но тези типове са първите.
— Номер едно, Арчи Рейнолдс. Известен също като Арчи Ар. Шефът. Според това, което се знае от разпитите на мюсюлманите, той е застрелял двамата охранители извън комплекса миналия петък и е устроил засадата. Не мисля, че някой го е чул или видял оттогава. Покрил се е някъде, след като е разнебитил Общинския център.
— Номер две, Реджинал Уилсън, известен още като Реджи Шантавия. Помощник-главатарят. Управител. Очевидно един от тримата управители. Нищо не знам за него, но разполагам с арестантското му досие и снимки. Прилича ми на обичайния гангстерски тип. Не съм виждал млади чернокожи бандитчета с толкова щръкнала коса като неговата. Като че ли прическата му е направена от същия тип, който е фризирал Ал Шарптън. В досието му пише, че има проблем с речта, силно заеква. Това ще ни помогне да го идентифицираме по-лесно.
— Номер три, Елард Уоткинс, улично име „Гирата“, щот’ тренира тежести. Този тип е над сто и двадесет кила.
— Прилича ми по-скоро на сто и шестдесет — апострофира го Импелитери.
— За него нямам много данни — продължи Шоу. — Все още не разполагам с досието му. Сигурен съм, че го знаят на улицата.
— Номер четири, Роналд Дженкинс…
Мейсън го прекъсна:
— Преди десет минути получихме съобщение за него. Идентифицирали са останките му. Той е един от изгорелите при пожара в сервиза.
— Вече са го идентифицирали?
— Всички са оправили, с изключение на един. Изпращат ни това, с което разполагат. Шефът си знае работата.
— Предполагам. Е, значи един по-малко, за когото да се притесняваме. Разбирам, че сред останалите девет няма никой от тези, които търсим.
— Засега не — каза Мейсън.
— Може би последната купчина изгорял боклук ще се окаже самият Арчи Рейнолдс.
— Не залагай на това, Тони — не пое шегата Шоу. — Окей, новият номер четири, Мелвин Браун, уличен прякор Мели Мел или Мърльо Мърл, или някаква такава глупост. Един от трепачите. Вероятно човекът, който е отговарял за нападението с колите.
Шоу се върна при бюрото си.
— Според Де Лука, това са главните фигури в наркобандата. Както казах, бандата не е много голяма, членовете й са изключително гадни. Те не преговарят. Просто стрелят. Поради това другите тайфи стоят настрана от тях и те до голяма степен държат Браунсвил под контрол. „Ню Лотс“ е най-голямата им операция.
Импелитери го прекъсна, плъзгайки друга снимка и арестантски лист на Шоу.
— Преди да дойда, говорих с един приятел в отдел „Банди“. Това е копие от личната му папка, така че не сме го получавали от него. Сложи този задник на стената. Името му е Санчес. Още един от трепачите. Произлиза от доминиканските им снабдители. Действа самосиндикално, но явно е прикачен към групата.
Шоу стана и прибави снимката и листа на Санчес към останалите.
— Добра работа. Кармен Санчес.
— Не знаят много неща от биографията му, освен че е претрепал около дванадесет души — продължи да обяснява Импелитери. — Източникът ми каза, че когато някой сгафи, снабдителите му го посочват, за да се погрижи за него. Бих казал, че моментът сега е точно такъв.
— Къде живее? — попита Мейсън.
— В Бронкс. Така смятат. Когато не е извън града.
— Тогава какво? — попита Мейсън. — Крие се по островите?
— Точно. В Доминиканската република.
— Някакви заповеди за арестуването му? — попита Шоу.
— И то какви! Федерални и щатски. И двете за убийство.
— Добре. Ако той е палачът, бих допуснал, че ще го привикат за това. И бих допуснал също така, че няма просто така да се изнижат и да оставят тези мюсюлмани, след като са им подпалили мястото с хората от бандата вътре. Ще ударят в отговор. Искам да ги разкарам, преди да им се отдаде тази възможност.