— Не искам да се погрижваш за когото и да е на две карета околовръст работното ми място, разбрано ли е?
— Разбрано.
— И това нещо става за не повече от седмица.
— Ей, мен не ме интересува нищо, което би продължило дори толкова.
— Добре. Влизам. — Марго се засмя, разкривайки комплект блестящи бели зъби, които изглеждаха прекалено съвършени, за да бъдат истински. — Да го подпечатаме с целувчица, миличък?
— Благодаря, Марго, няма нужда, вярвам ти.
— Хайде де.
— Ей, не смей дори да се ръкуваш с мен.
— Много си бъзлив бе, грубиян такъв.
— Адски си права.
— Добре, Мистър Трепач на кримита, сега припкай с твоя мълчалив приятел. Аз ще пусна приказката…
— … накъм Браунсвил…
— Да бе, да. Ще пусна приказката. Ще вкарам някои екстри. Ще видим какво ще стане. Но не се ебавайте с редовните ми клиенти или с когото ви кажа да не се ебавате, не ме интересува дали са Сини тапи, Червени тапи, Четири тапи или всякакви там шибани пендехо тапи.
— Разбрано.
— Окей. Правим го. Нямам нищо против шефа на детективите да дължи на теб, пък ти да дължиш на мен.
— Окей, Марго. Добре. Само още нещо.
— Сега пък какво?
— Трябва да познаваш един на име Реджинал Уилсън. Май нарича себе си Реджи Шантавия?
— Реджинал Уилсън, това ли било истинското му име?
— Да, бе.
— Реджи Шантавия? Познавам го тоя.
— Да знаеш къде мога да го намеря?
— Не е добър човек той, Антъни.
— Да бе, и аз не съм. Къде мога да го намеря.
Марго въздъхна. Това не беше част от сделката. Импелитери беше поискал нещо в повече. Но Марго не беше изненадана.
— Е, добре. Не знам къде отсяда, но паметта ми подсказва, че е едно от онези псета, които чукат жени из целия проклет град. Знае ли човек къде си крие главата? Но той има сестра. Може би ще я убедите да ви съдейства. Работи на Сътър. Козметичен салон, който се казва „Африканска жена“. Не, беше „Афро дама“. Нещо такова.
— Сътър и коя?
— Ъъ, около Амбой или Бристол. Срещу жилищен комплекс „Тилдън“.
— Добре. Как изглежда?
— Слаба, без цици, но симпатична. Светла кожа. Малко ръждива коса. Носи очила.
— Ръст?
— Боже мили, пендехо, откъде мога да знам? Среден.
— Как се казва?
— Лили. Не, не беше Лили, а Мили. Точно така, Мили.
Марго беше оставила телефона си без отговор две поредни позвънявания. Когато отново иззвъня, тя каза на Импелитери:
— Извинявай, Антъни, имам работа.
— Окей, Марго. Моите уважения. Ще намина утре. Тук ли ще си?
— Да, но след това аз ще ти се обаждам.
И толкова. Импелитери беше поставил капана си. И освен това беше по следите на Реджи Шантавия.
27.
Телефонното обаждане на Арчи Рейнолдс хвана Уилямс Белилката тъкмо когато висеше над печката си с две плочи и бъркаше полуготовата бобена чорба „Кембъл“ в олющена тенджера. Той се заслуша в указанията на Арчи, изключи нагревателя и остави супата в тенджерата да изстине и да се сгъсти.
След пет минути Белилката влезе в складовото помещение в дъното на пивницата срещу комплекса. Арчи седеше в стар дървен кабинетен стол, от онези с тапицирана зелена седалка, висока облегалка и на колелца. Носеше плътно бяло поло под синя риза от изкуствена коприна, оставена разкопчана. Панталоните му бяха от лек вълнен плат, също сини. Беше вдигнал краката си върху купчина ръждясали кутии. Белилката забеляза катарамите „Гучи“ на черните му обувки без връзки.
Реджи Шантавия седеше встрани от него и дъвчеше клечка за зъби. Неговото облекло се състоеше от обичайните джинси свръхголям размер, суичър „Томи Хилфигър“ и черна шапка с козирка и лого на „Дребосъците“.
Из въздуха се носеше едва доловима миризма на бензин и нафталин, но Белилката не посмя да попита от какво е.
Никой от двамата не направи знак на Белилката да седне някъде в претъпканата стаичка. Той не изрази каквото и да е недоволство. Беше чул за кръвопролитието в автосервиза. Нямаше намерение да прави или казва каквото и да е, което би изкарало Арчи от кожата му.
Арчи задаваше въпросите си без обяснения или повторения, като че ли искаше да свърши много бързо. Белилката също му отговаряше тутакси, но изглежда имаше няколко пункта, на които Арчи искаше да се върнат отново, за да бъде по-сигурен.
— Я ми кажи ти пак за тия мюсюлмански педерасти? Те истински ли са?
— Истински мюсюлмани?
— Да бе.
— За таз ислямска работа не знам много, но онез от тях, дето са мюсюлмани, изглежда взимат скапаната си религия много на сериозно. Факт е обаче, че много от охранителите им изобщо не са мюсюлмани.
— Не са ли?
— Не са, по дяволите. Само тежките биячи. Много от тях са най-обикновени момчета, които искат да си изкарат от нещо хляба.
— Значи само стрелците им са мюсюлмани.
— Доколкото мога да преценя.
— Къде им е тогаз джамията или храма, или к’вото там имат?
— Доколкото чух, на Бушувик авеню. На запад, близо до Грийни. Кафявата сграда с едно нещо отгоре.
— Аха. Та колко са те?
— В храма ли?
— Не бе, педераст, в тая охранителна фирма.
— Целият им брой не го знам. Мога само да преброя тези, които бачкат тук. Всеки ден виждам двама пазачи във фоайетата на сгради А и Б, двама пред порталната врата и четирима като външни патрули. Но те работят на смени.
— Значи отвън са две двойки.
— Отвън ли?
— Да.
— Точно така — кимна Белилката. — Навън винаги патрулират по двойки.
— Нищо повече вътре.
Старикът поклати глава.
— Не, държат неколцина и вътре. Поне двама във фоайетата, както вече казах, но тия са обикновени охранители. Освен това, откак почнаха да я градят тази ограда, имат още няколко, които пъплят вътре в А и Б и наглеждат строителите. Тия с патлаците…
Арчи прекъсна стареца. Беше чул достатъчно.
— Аха, добре. Бушувик авеню. Знам го мястото. Окей, старче, продължавай да дебнеш.
Арчи беше свършил с Белилката, но онзи не си тръгна. Остана да стърчи пред Арчи, изчаквайки, потискайки малките остатъци от достойнство в старите си кокали.
Бавенето му подпали искрата на гнева у Арчи. Той разбираше защо го прави. Изчакваше за милостинята си, за това, че не бе направил нищо друго, освен да докладва приказките, които си говореха свободно жените и възрастните обитатели на „Ню Лотс“. Белилката не беше му предложил нищо повече от слухове, които се носеха или които чуваха малките деца, или това, което можеше да каже някой нов охранител на тътрещ се дядка, проявил обичайното старческо любопитство. Не беше нещо, което Арчи би се стремял на всяка цена да купи. Но ето ти го старият хитрец, виснал пред него, чакащ, само дето не беше протегнал ръката си за просия. Беше по-лошо, отколкото да подхвърлиш петак на някой от ония дърти тъпаци, дето ти забърсват предното стъкло на сааба, докато чакаш на светофара. Поредната капка от чашата киселина, прояждаща стомаха на Арчи.
Той натика десетдоларова банкнота в джоба на ризата на стареца.
Щом парите се озоваха в джоба му, Белилката попита:
— Нещо друго, шефе?
Арчи разбра, че старецът използва обръщението „шефе“, донякъде от сервилност, донякъде от корист.
— Не, нищо повече не можеш да ми предложиш ти, Белилка. Какво шибано друго нещо можеш да имаш за мен?
Старецът отстъпи крачка назад. Реджи изплю клечката за зъби и се надигна, давайки по този начин знак на стареца, че е време да се разкарва.
— Нищо, предполагам — изфъфли старикът. — Но човек никога не знае.
— Де да знам, мамка му. Айде, старче. Разкарай се, мамицата ти.
Докато Белилката се изнизваше от склада, Арчи му кресна:
— Ей, а кво става с оная полицейска дъщеря? Тя кво прави, мамка й? Още ли се навърта тук?