— Не знам. Може би ги изнервям.
— Я, това е направо изненадващо. Ти си само една зашеметяваща, висока метър и осемдесет чернокожа жена, с очи като лазери, която е може би два пъти по-умна от повечето мъже и която на всичкото отгоре е дъщеря на полицейския шеф. От къде на къде някой ще има нещо против да се занимава или да се обвързва с теб?
Джъстин се усмихна отново. Беше започнало да му доставя удоволствие да я кара да се усмихва.
— Да се обвързва? Личният ми живот ли имаш предвид, или професионалния?
— И двете. Само подхвърлих частта за обвързването, щот’ пусках въдицата.
— Аха! Значи, не те изнервям?
— Минавам покрай това — отвърна Шоу.
— Тоест?
— Не съм ти в категорията. Защо трябва да ме изнервяш?
— Какво значи това не си ми в категорията?
— Ами аз съм ченге. Не допускам, че имаш практиката да се обвързваш с ченгета.
— Прав си.
— Освен това съм бял. Не твърдя, че имаш предразсъдъци, но предполагам, че предпочиташ чернокожи мъже.
— Не е задължително. Чернокожите мъже внасят немалко проблеми в уравнението, повярвай ми.
— А и формално съм женен. Доколкото знам, ти не си семейна.
— Не, не съм семейна. Какво значи това формално?
Шоу погледна празната си чаша и с мъка се въздържа да не си поръча нова.
— Ако жена ми и аз не бяхме толкова заети, отдавна щяхме да сме се развели.
— Заедно ли живеете?
— Под един и същи покрив. Понякога.
— Мисля, че съм чувала нещо такова и преди.
— Не бих се изненадал. Но всъщност, за какво си говорим ние с теб?
— На колко си години, Шоу?
— По-стар съм от теб.
— Нямаш вид на стар. Изглеждаш в доста добра форма.
— Благодаря. А ти на колко си?
— Тридесет и четири.
Реакцията на Шоу й подсказа, че я беше смятал за по-млада.
— Да, напредвам. Часовничето се върти…
— Никога ли не си се омъжвала?
— Веднъж почти бях на път. Стига ми.
— Аз съм на четиридесет и две. Така че, като оставим настрана факта, че съм по-стар, бял, ченге и формално женен, както и че моментът никак не е подходящ… няма проблем. Кога е първата ни среща?
Джъстин отвърна, без да се замисля.
— Когато всичко това свърши.
Шоу изчака няколко секунди, преди да отговори:
— Добре ли чух това, което ми се стори, че чух?
— Нали ти реши да хвърляш въдицата.
— Ама ти сериозно ли?
— Не се шегувам с тези работи.
— Е, този път наистина успя да ме изнервиш — призна Шоу.
— Глупости!
— Добре де, да речем, малко. Но за какво го правиш? Допълнителна мотивация?
— Приеми го както намериш за добре. Свърши ли се веднъж, излизаме на вечеря и пием бърбън колкото си искаме.
Шоу се пресегна и предложи ръката си. Беше изпитал порив отново да докосне Джъстин Бъртън. Тя я покри със своята и я стисна леко.
— Уговорено? — изрече Шоу.
— Уговорено! Но има още нещо.
— Какво?
— Не мога просто да напусна центъра, знаеш това. Там непрекъснато идват жени. Няма да мога да преживея мисълта, че някой ще дойде да почука на онази врата и тя ще се окаже заключена.
— Задължително ли трябва да си ти? Не можеш ли просто да оставиш някого, който да ги насочва на друго място?
— Трябва да съм аз, поне в началото. Не мога да накарам други да вършат нещо, което аз не искам да върша.
— Тогава поне го сведи до минимум. Посниши се малко. Прехвърли хората към други по-безопасни места колкото се може по-бързо. И кажи на жените, които са там и които все още имат нужда от дрога, да си я набавят от друго място. Нека техните приятели или близки, които не се мяркат около приюта, да им я набавят.
Джъстин го изслуша и се намръщи малко, замислена над това, което Шоу й каза.
— Разбрахме ли се? — попита Шоу.
Тя най-сетне вдигна очи и кимна в съгласие.
— Добре, Шоу, ще направя каквото казваш. Но моля те, дръж ме в течение как вървят нещата.
Извади визитка и започна да реди цифри.
— Това е номерът на клетъчния телефон, а това на домашния. Обади ми се, ако има нещо, което трябва да знам.
— Ще ти се обаждам. Сега трябва да потеглям.
— Окей. Благодаря ти.
Шоу се изправи, готов да си тръгне.
— Ей!
— Какво?
— Забравих ти първото име. Как ти е първото име, Шоу?
— Лойд.
— Точно така. — Тя кимна, сякаш одобряваше. — Хубаво име. Отива ти. Защо са те кръстили така?
— Нямам представа. На някой мой дядо, предполагам. А теб защо са те кръстили Джъстин? От „юстиция“, може би?
— Баща ми така и не ми призна, но вероятно.
— Е, и на теб ти отива.
— Благодаря. Не ме оставяй да се чудя какво става там. Знам колко мразите вие, ченгетата, да отговаряте на въпроси, но моля те, обаждай ми се.
— Обещавам.
Мейсън дремеше, когато Шоу се върна при колата. Звукът на отварящата се врата го събуди. Той се наведе и запали двигателя, просто така, връщайки се към рутинната дейност, без да задава никакви излишни въпроси.
Докато караха към магазина за облекла, Шоу му разказа за последния проблем на Джъстин с Арчи. Мейсън само заклати глава, въздържайки се от коментар. Прав е, помисли си Шоу. Какво да каже? Сега ситуацията изисква не да се приказва, а да се направи нещо.
29.
Влязоха в магазина с много сериозен вид. За щастие наоколо не се виждаха едри момчета, търсещи дрехи за наднормения си ръст, така че се наложи да кокошинят перушина, докато притиснат управителя и двамата му продавачи. И тримата погледнаха арестантската снимка на Уоткинс Гирата. И тримата го разпознаха.
— Да имате някакви записи за него? — попита Шоу. — Номерът на кредитната му карта? Адрес някакъв? Телефон?
Продавачът, който изглежда познаваше Уоткинс най-добре, каза:
— Винаги плаща в брой, но имам един телефонен номер, на който му се обаждам, когато дрехите му са готови, след като ги прекроим.
Той излезе да донесе номера. Шоу си представи дебелак, пъхащ се в огромни панталони. Скоро продавачът се върна с телефонния номер на Елард Уоткинс.
Шоу съобщи номера на Уолтър Уонг, който на свой ред се свърза със службата за телефонна регистрация. Измъкнаха му някакъв адрес в Браунсвил, отговарящ на телефона.
Попита продавача дали някога са доставяли поръчки на този адрес.
— Не. Ние не доставяме.
— Колко често си купува той дрехи?
— О, може би веднъж месечно. Редовно пазарува при нас.
— И винаги се обаждате по телефона, когато дрехите са готови?
— Понякога, когато просто не мине лично.
— Мейс, обади се на този телефон и направи същото като този продавач. Да видим дали няма да го намерим вкъщи — обърна се Шоу към Мейсън.
— Вие нямате нищо готово за него в момента, нали? — попита детективът продавача.
— Не.
Шоу забеляза, че продавачът и управителят нервничеха да се отърват час по-скоро от тях. Сигурно им беше светнало, че можеха да последват ужасни наказателни мерки от това, че са насочили полицията към Уоткинс Гирата. Лоша работа. Това е цената, която плащаш, когато продаваш на дебели престъпници, помисли си Шоу.
Мейсън позвъня на телефона и му отговориха.
— Ало, тук е „Класическо облекло“, търсим господин Уоткинс. Той вкъщи ли е?… А-ха… А-ха.
Шоу забеляза загрижената физиономия на продавача, докато Мейсън споменаваше името на магазина. После се обърна към детектива. Видът на стария му партньор в действие му доставяше удоволствие. Знаеше много добре, че Орестъс Мейсън е стабилен мъж. Не си поплюваше. Стабилен — физически и емоционално. Беше го виждал неведнъж как се оправя в тежки ситуации с трудни типове, без изобщо да изпуска нервите си. Но Мейсън продължаваше да го интригува, защото въпреки всичко запазваше спокойствие, и този свой обезкуражаващо кротък глас на духа, които чудесно демонстрираше в телефонния разговор.