— Всъщност, не съм се замислял.
— Е, добре де, сега като се замисляш, какво мислиш? Според мен, къдравите косми трудно се депилират.
— Не знам.
— Добре, ще ти кажа нещо. Да депилирам едно писенце, мисля, че ще е работа, с която бих се справил много добре.
— Ами, Импелитери, виж какво ще ти кажа. Може пък това да се окаже добър повод да влезеш в „Афро дама“ и да попиташ за работа.
— Тц, това вече съм го решил. — Импелитери погледна часовника си. — Няма да отнеме време. Обадих се преди малко на една позната да се срещнем тук.
— На кого си се обадил? На Марго?
— Ха-ха. На нея сигурно отдавна й е забранено да припарва тук.
— Аз бих си помислил, че Марго е доста подходяща за услугите на „Афро дама“.
— Да, но колко от клиентелата им биха я възприели? Аз пък не смятах, че си обърнал много внимание на козметичните услуги, от които има нужда Марго.
— Каквото е за забелязване, забелязах го. Откъде тази Марго знае толкова много за шефа на детективите?
— Кой е казал, че знае?
— Никой. Никой не се налагаше да го казва. А и никой не се налагаше да казва каквото и да е за това защо едно ченге, прикрепено към група, работеща по дело за убийства, се познава с един пласьор на наркотици. Но тя го показа и ти го показа, така че каква е играта?
— Какво искаш да кажеш?
— Защо имам чувството, че Марго е ченге ли?
За първи път Импелитери нямаше какво да каже, което беше достатъчно красноречив отговор за Спърлинг.
— Интересно — промърмори той.
— Ти си бил много добър бе, Джеймс! Сети се за какво става дума от първия път. Типовете там изгарят заради Марго от години и още не са я разкрили. — Импелитери посочи с пръст главата на Спърлинг. — По дяволите, Джеймс, не приказваш много, но шибаните ти реотани загряват бързо, нали? Даа, Марго е ченге. Дълбоко, много дълбоко прикрито ченге. Аз не би трябвало да знам това. Нито пък ти. Открих го съвсем случайно.
— Каква е историята й?
— По-рано се казваше Мартин Ернандес. Двамата учихме заедно в Полицейската академия. Познавах го много добре, защото бяхме в един взвод. Не беше нещо особено. После, преди около четири години се сблъсках с този образ, Марго. Кило Кралицата. Беше свързано пък с някаква патаклама. Удар с дрога. Марго беше просто лице, което можеше да ми даде информация. Така че, провеждам си аз разпита и изведнъж изпитвам онова чувство, нали знаеш, че познавам човека. Седя си аз там и се мъча да се сетя откъде, по дяволите, мога да познавам тоя шибан травестит. Под всички тия хормони, грим и прочее говна, тя си е същият онзи Мартин Ернандес, но аз я гледам и не мога да се сетя.
— Бас държа, че каналът й е в ред.
— Не. Тя си е съвсем нормално пиле с пишле. Все едно. Гледам я аз накриво, което не е много необичайна реакция на околните към нея, и щрак, изведнъж ми щракна в главата.
— Разпознал си я.
— Да бе. Гласът, нещо, което произнесе. Мига, в който го усетих, тя забеляза, че съм се сетил. Не бяхме в ситуация на непосредствена опасност, в смисъл не беше като при някаква сделка от сорта на „гепиш и бягаш“, но беше очевидно, че хората около нея си нямат и най-смътна представа кой е всъщност тя.
— И поне веднъж си успял да си държиш устата затворена.
— Майната ти. Все едно, притиснах я седмица по-късно. Ад направих животеца на тая кучка. Искам да кажа, че наистина го отиграх, а повярвай ми, не можеш лесно да се ебаваш с човек като Марго — тя просто ще те застреля. Но все пак беше благодарна, че не съм й развалил прикритието, така че ме захрани с информация. Оказва се, че са изровили това нещо и са разкарали човека от полицейската академия. Още тогава трябва да са разбрали колко ценен кадър е и така и не го назначили в участък. Веднага го поставили под прикритие. Този човек един ден не е бачкал в униформа. Бас държа, че не повече от шепа хора от наша страна знаят, че Марго е ченге. Доста типове са изгърмели покрай нея, но никой дори не я е заподозрял.
— Интересно.
— Да-а. Такива като нея не се срещат често. Двамата се разбираме. Помагаме си. Много е полезно човек да я познава.
Една полицейска кола спря наблизо и от предната седалка излезе чернокожа жена, наведе се и надникна, за да се увери, че вътре в колата седи Импелитери. Едва тогава се обърна и махна с ръка на шофьора си да потегля. След като патрулната кола се отдалечи, тя забърза с люлееща походка към колата на Импелитери. Походката й беше секси и гъвкава като на Тина Търнър, а ироничната й усмивка показваше две редици блестящи бели зъби. Беше обута в боти до глезените, с черни джинси и бял плетен пуловер, очертаващ стройната й фигура, с бейзболна шапка на главата. Косата й беше прибрана на кок, който се подаваше над задната каишка на шапката. През рамото й висеше чанта, в която се намираха полицейската й карта и пистолетът.
Тя се наведе до нивото на прозореца на Импелитери и произнесе:
— Казвай сега в каква беля ще ме вкараш, лошо момче такова!
— Рита! Влизай в колата.
Докато Рита се наместваше на задната седалка, Спърлинг вече не хранеше никакви съмнения, че знае как да се оправя и със себе си, и с мъжете.
Импелитери ги представи един на друг.
— Джеймс Спърлинг, това е детектив Рита Истън. Истън от Източен Ню Йорк. Един от най-добрите ни хора и близка моя приятелка.
Тя разтърси протегнатата ръка на Спърлинг и поясни:
— С ударение на „приятел“, Джеймс. Тази част за близката я забрави. Двамата с Импелитери сме само приятели.
— Но най-добрите измежду приятелите, нали, Рита?
— О, разбира се! Е, и какво мога да направя за вас двамата в замяна на пълно фризьорско и козметично обслужване?
— Хайде, Рита, не ми казвай, че искаш да развалиш страхотния си вид. Кожата ти, косата ти, всичко си е съвършено. Какво ще кажеш за един маникюр? Или може би депилация около бикините?
— Дай ми скапаните сто долара, които ми обеща, Антъни! Искам да разбера за какво могат да стигнат сто долара в „Афро дама“. И ми кажи какво искаш.
Импелитери й обясни и тя влезе. След час излезе. Стотачката беше останала вътре.
Този път бейзболната шапка висеше на чантата й. Косата й беше подкъсена и подстригана стилно. Ноктите й блестяха в цвят, който чудесно пасваше на новото й червило.
Импелитери не се впусна в прекалени комплименти.
— Страхотно изглеждаш, Рита, какво научи?
— Това ли ще кажеш само? Страхотно съм била изглеждала! Тя изцяло ми направи прическата, маникюра, педикюра…
— Депилира ли те около бикините?
— Млъкни!
— Добре де, добре. Просто се пошегувах. И какво разбра?
Спърлинг си направи труда да я погледне и възкликна:
— Много е хубава, Рита! Абсолютно подхожда на формата на лицето ти. А и тенът ти е чудесен. Много мек и някак подканящ…
Рита удари Импелитери по рамото и каза:
— Чуй партньора си и си вземи урок!
— Ей, ти него го остави, той е хомо. Тя вътре ли беше, скъпа? Онова гадже, Мили.
— Не. Работи тук, но днес не е на работа.
— Какво?
— Чу ме много добре.
— И ти прекара цялото това време вътре и похарчи моите сто долара?
— Да бяха само тези сто! Сега млъкни малко и ме остави да говоря. Трябва да се връщам. По-добре е, че я нямаше. Момичетата обичат да говорят зад гърба на хората. Мили си има проблеми. Проблеми с праха. Затова често я няма. Но собственикът не я уволнява заради брат й.
— Ясно.
— Но вие все едно няма какво да се грижите за Мили. Казват, че брат й изобщо не прескачал насам.
— По дяволите!
— Тази, която ви трябва, е приятелката на Реджи.
— Това вече си го бива.
— Къде да я намерим? — намеси се Спърлинг.
— В Бронкс. Идвала е тук само веднъж, но не й е харесало. Тя е испаноговореща. Името й е Анджи. Живее в Мот Хейвън, Бронкс. Сто и четиридесета улица. Някъде там.
— О, страхотно. Значи имам едно собствено име и една улица някъде из Бронкс.