— И какво? Мързи ли ви? Не можете ли да я намерите с това? Да не искате аз да ви свърша всичко?
— Какво друго научи? Кажи ми, че имаш още нещо.
— Да. Само бъди добър.
— Готов съм на всичко за теб, Рита.
— Така е по-добре.
— Освен втора стотачка.
— Каква изненада! Добре, слушай сега. Реджи Шантавия кара джип гранд чероки. Зелен. Освен това, среща се с момиче на име Дарлийс в жилищния комплекс във Форт Грийн. — Тя се обърна към Спърлинг. — Зелен джип. Форт Грийн. Виждаш ли колко го улеснявам?
Спърлинг се усмихна.
— Реджи и Дарлийс имат бебе — продължи Рита.
— А, това ли било! — зарадва се Импелитери. — Мамче на неговото бебе.
— Една от тях поне.
— Комплекс във Форт Грийн… Жилищен комплекс „Уолт Уитман“? — попита Импелитери.
— Да, същият.
— Дарлийс?
— Точно.
— Как се пише това, Рита?
— Знае ли човек. И най-сетне, но не и на последно място, нашият пес Реджи си има още една жена на име Тайша във Флетбуш.
— Флетбуш?
— Това е всичко, което разбрах за Тайша.
— Колко деца има тоя?
— Не знам. Не започвай отново с расистките си глупости, Антъни.
— Расистки ли? Няма ли поне веднъж тези разгонени псета да измислят нещо друго? Всеки един от тези скапаняци има по пет-шест жени и непрекъснато прави копелета из тези говняни квартали на Ню Йорк. Сега трябва да обикалям като луд из Бруклин и Бронкс, за да разбера къде тоя убиец смукач смята да си паркира оная работа довечера.
— Антъни! — прекъсна го Рита с предупредителен тон.
Импелитери се обърна към Спърлинг.
— Виждаш ли, Джеймс, това ми било расизъм. Аз съм един шибан расист, защото смятам, че този тип е един изрод, сеещ смърт разгонен пес, който би трябвало да бъде заличен от лицето на земята, заедно с всички тези негови шибани, лишени от истински баща деца, преди да са се превърнали и те в също такива сеещи смърт смукачи.
— Боже, боже, колко сме апокалиптични.
Импелитери се усмихна.
— Рита, ти си една от най-красивите жени на този свят, и човек може да похарчи един милион долара по теб в някой козметичен салон, а ти ще излезеш и ще изглеждаш сякаш е похарчил два. Знам, че ще ми простиш избухването, но признай, че всяка дума от моите шибани приказки е вярна.
Тя поклати глава. Тъжната й усмивка бързо се стопи, но Рита не сметна за необходимо да коментира повече казаното.
— Само се пази, Антъни. И ти, Джеймс, също. Единственото, което ще ви кажа, е да внимавате много с този тип. Според начина, по който онези момичета говореха за него, няма да е лошо да не забравяте, че не си е получил току-така прякора. Реджи Шантавия е убиец. Знаете с какво е прочута бандата на Сините тапи, Антъни, а този тип е един от най-лошите в нея. Така че вършете си работата, но просто внимавайте. Намерите ли едно от онези момичета, ще намерите и него. Аз трябва да се връщам. Ще ме закарате ли до участъка?
Импелитери запали шевролета.
— Имаш го.
— И карай като нормален човек, Антъни — извиси глас Рита. — Не искам да си разваля новата прическа.
31.
Зеленият джип не беше паркиран пред дома на нито една от приятелките на Реджи. Стоеше пред един китайско-латиноамерикански ресторант в Долен Бродуей, близо до Хюстън стрийт в Манхатън.
Арчи Рейнолдс беше извикал в силовата си група своя доминикански снабдител, действащ по свободното договаряне, Кармен Санчес.
Кармен Санчес дори не беше си направил труда да паркира. Той бе качил своя мощен мотоциклет направо на тротоара и го бе оставил пред самия вход на заведението. Изобщо не му пукаше, че на клиентите им се налагаше да го заобикалят.
Управителят на ресторанта забеляза, че Санчес оставя двуколесното си внушително возило пред вратата на ресторанта, направо на претъпкания с минувачи тротоар, почти закривайки входа, но когато Санчес влезе, му хвърли само един поглед и реши да си държи затворена устата. Не че Санчес впечатляваше с физиката си. Беше нисък и кривокрак като индианец от Амазонка. А заради начина, по който изгледа управителя — с налудничав поглед, който казваше „дай ми само малък повод и ще те съсипя“. Имаше вид на човек, който живее само за да убива и осакатява.
Санчес седна на една маса край прозореца с Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия. Започна да се тъпче с боб и пържено свинско, поглеждайки към Арчи Рейнолдс с навъсен заплашителен поглед. От време на време кимаше на думите, излизащи от устата на Арчи, но не си правеше много труд да вниква в това, което сам казваше. Смисълът на нормалния, правилен английски му се изплъзваше. Жаргонът на гетото, говорен от Арчи, също не означаваше почти нищо за него.
Арчи и Реджи отпиваха от бирите си „Дос екувис“, докато Санчес ядеше. Те бяха привършили блюдата си. Санчес предъвкваше второто. Тъпчеше устата си и преглъщаше. Арчи говореше и отпиваше. Според Санчес, Арчи говореше твърде много.
Арчи се гордееше с плана си. Санчес нямаше нужда от план. Арчи изпитваше удоволствие да обмисля нещата предварително. Санчес рядко се замисляше, било преди, било след това. Неговият метод беше пределно прост. Той прикарваше мотоциклета си до жертвата — на тротоара, до прозореца на някоя кола или насред улицата. Това нямаше особено значение. Изваждаше някакво оръжие — патлак, автоматичен пистолет или карабина. Това също нямаше особено значение. След което дърпаше спусъка, докато не се увери, че жертвата му е мъртва.
Задължително обаче носеше напълно покриващ лицето му мотористки шлем, за да не може никой да го види. И караше мотоциклета си толкова бясно, че да не може никой да го настигне. И през няколко седмици сменяше марката.
Беше избил толкова много народ, че беше престанал да брои жертвите си. Когато започнеха да го издирват прекалено много хора, той просто се прибираше у дома — в Доминиканската република. След време се връщаше, за да убива отново.
Така че, докато Арчи описваше Рахман Абдул Х и къде живее той, как бяха организирани действията на МС-2 и как искаше той да се справят с мюсюлманите, Санчес ядеше и от време на време кимаше, макар и без да разбира.
След като сдъвка и последната хапка, Санчес изтри мазната си уста и каза:
— ’Начи, Попи, ти само ми покажи онез. Окей. Аз ще се погрижа.
— Добрее, но аз искам да убия онзи едър шибалник лично.
— Тогаз го убий, майната му.
— Аз всичко друго ще го уредя. Ти само ги гръмни. Разкарай ги. Погрижи се за онез задници на улицата.
— Да бе, да. Окей. А ке ора?
— Моят източник ми каза, че той обикновено се прибира вкъщи в един часа. Срещаме се пред къщата му в полунощ. — Арчи подаде една бележка с адрес на Санчес. — Аз те посрещам с всичко, което ще ни трябва.
— В полунощ?
— Да — каза Арчи. — Дос орас още, амиго.
Санчес се навъси.
— Точна ли е информацията?
— Ей, хората ми дължат тази информация. Дадат ли ми скапана, невярна информация, загиват! Късмет, че не са мъртви вече, откак се почна цялата тая скапания. Това е мястото, няма грешка.
— Що да чакаме толкоз? Да отиваме при него още сега.
Арчи погледна часовника си. Беше почти десет часът.
— Не, не. Трябва да бъдем при него на уреченото място. Трябва да свършим и с другия боклук. Можеш да почакаш. Ей, не съм спал от четири скапани дена. Педерасти, ще ми горят щаба те! Полицията души навсякъде. Вкъщи не мога да се прибера. Залягам и се крия къде ли не. Скапано, казвам ти. Имам да свърша един куп гадости, преди да се срещнем. Все едно, няма никаква полза да ходим там, ако не си е вкъщи. Ще го направим така, както искам, ще го свършим точно в един часа.
— Не се безпокой за това. Фащаме се и го свършваме, няма к’во да протакаме. Иди гледай едно кино или нещо такова, Санчес, отпусни малко. Изпий някоя бира. — Арчи хвърли банкнота от петдесет долара на масата. — Ще те потърся тук.
Санчес тръсна веднъж глава, докато гледаше напускащите ресторанта Арчи и Реджи. После часовника си. Нямаше никакви проблеми с убиването на хора, но го дразнеше, че ще се наложи да убие два часа.