— Антъни, ако те успеят да го хванат, тогава грижите ни ще станат с една по-малко. Уолтър, продължавай с това, над което работиш. Между другото, направи ли онова нещо за нас петимата?
Уолтър зяпна.
— Окей, успокой се. Само исках да ти напомня. Направи го, когато можеш. Не оставяй работата да се трупа. Ето ти бележки какво сме направили с Мейсън днес. Пропуснал съм ваденето на оръжие срещу цивилно лице, стрелянето без да съм попълнил формуляр, следенето на нелегални разговори по клетъчни телефони, влизането в частен дом без основателна причина и още няколко такива.
— Звучи добре — засмя се Импелитери.
— А денят дори не е свършил — продължи Шоу. — Уолтър, просто запиши това, което ти давам. Справяш се страхотно. Защо не привършиш това, което си започнал, и не си отидеш вкъщи? Да подремнеш няколко часа, да си вземеш дрехи и да дойдеш тук около осем часа сутринта. Облечи нещо, с което ще ти е по-удобно.
— И така ми е удобно.
— Както искаш — каза Импелитери.
Шоу погледна Уолтър. Реакция не последва.
— Както искаш. Схвана ли? Както… искаш.
— О, да.
— Ей, ама и аз съм един! Та ти не говориш английски.
— Майната ти, Импелитери.
— Шоу, на двете думи наведнъж ли си го учил? Нали разбираш, „майната ти“, или първо „майната“ и после „ти“?
— Не бе, задник, майка ти ме учи — изломоти Уолтър.
Импелитери се засмя.
— Уаа, Кунг Фу! Виж го ти, говори като…
— Внимавай — предупреди го Мейсън.
— Като махленско момче. Щях да кажа „махленско момче“, Мейсън, заклевам се.
Мейсън махна пренебрежително на Импелитери, отпусна се назад на стола, скръсти ръце върху затлъстелия си корем, и затвори очи. Спърлинг седеше с безизразна физиономия, кръстосал крака и просто чакаше. Дори Импелитери изостави обичайното заяждане, отпусна гръб на облегалката на стола и вдигна крака върху бюрото.
Шоу седеше на своето бюро и преценяваше как се чувства. Отвратително. Цигарите не помогнаха. Менюто от „Макдоналдс“ и китайската храна се бяха смесили в стомаха му. Изпитваше онова изтощение, все едно че е пребит, след като гневът бе отшумял и адреналинът му бе спаднал.
Замисли се как настървено се беше опитал да застреля Уоткинс Гирата. Колко много му се искаше да го убие, след като онзи беше стрелял по тях с проклетата си карабина. Изобщо не беше се поколебал. „Но после ще ти тежи цял живот, след като видиш куршумните рани в едрото му черно тяло, нали?“ — каза си той.
Помисли си как ще трябва да застреля Арчи Рейнолдс, само да му се мернеше пред очите. Опита се да отблъсне и този образ.
Внезапно изпита силно желание от порядъчна доза уиски, което да поеме с бирата. Дощя му се да изпита прилива на енергия, който алкохолът щеше да му осигури, заедно със затъпяващата изолация от цялата тази суматоха и хаос, които царяха наоколо.
— Има ли нещо за пиене тук?
Всички погледнаха към Шоу, все едно че беше задал глупав въпрос.
— Някой да иска да купи бутилка за офиса?
— Ти луд ли си? — каза Уолтър. — Алкохол в участъка? Не е позволено.
Шоу погледна Уонг така, все едно че беше от Марс. Импелитери пусна краката си на пода и също го зяпна. Мейсън също поклати глава при коментара на Уонг. Дори Спърлинг се огледа объркано.
— Не било позволено ли? — каза Шоу. — Не било позволено? Ей, ние не сме позволени в тоя шибан участък, нито боклука, в който сме се заровили.
Импелитери се засмя. След него Мейсън и Шоу. Смехът им зарази дори Спърлинг.
След десетина секунди вече никой не можеше да се спре. В един миг то ги беше поразило. Смешното, абсурдът на всичко това, огромният риск, умората, облекчението. Смяха се до просълзяване. Уонг също започна да се смее, без да му е съвсем ясно защо, тъй като шегата изглежда засягаше него. Смехът ги изтощи още повече и в същото време като че ли ги ободри. Стана им по-добре. На Шоу му стана хубаво както от самия смях, така и че беше споделен.
Най-сетне вълната отмина. Мейсън изтри очи и се вглъби в себе си след още няколко изблика на кикот.
— Мамка му — каза Импелитери. — Не го взимай на сериозно, Фу Манджу, правим го, защото те обичаме.
— Както и да е.
— Е, и какво по-нататък, Шоу? — попита Импелитери.
— Аз ще прескоча да поговоря с оня главатар на мюсюлманите. Той знае повече за Арчи Рейнолдс от нас. Трябва ни помощта му.
— Късмет, мамка му.
— Не, мисля, че ще бъде в настроение да сътрудничи. Упражних малко натиск върху работодателя му днес следобед. Може би все пак ще се вслуша.
— Кой? Мюсюлманите или шефът им? — попита Мейсън.
— И те, и той.
— Искаш ли компания? — попита Импелитери.
— Разбира се.
— Ти искаш ли да дойдеш, или ще поспиш? — обърна се Импелитери към Спърлинг.
Спърлинг наведе леко глава и каза:
— Добре. Искам да видя това място, извор на всички тия неприятности.
Шоу събра цялата енергия, която му беше останала и се изправи.
— Да тръгваме. — После посочи листовете и папките, разхвърляни по бюрата и каза: — Уолтър, преди да си тръгнеш, само се погрижи нищо тук да не остава така открито, да не влезе някой и да види неща, които не са за гледане. Внимавай с контактите.
Уолтър отново се бе залепил за екрана, но кимна и отвърна:
— Добре. Не се тревожи.
Четиримата напуснаха кабинета, качиха се на колите и отпрашиха за „Ню Лотс“.
32.
Към десет и тридесет Арчи Рейнолдс и Реджи Шантавия се бяха върнали Браунсвил и обикаляха предпазливо по улиците, избягвайки мюсюлманите, и опитвайки се да се свържат със своите момчета.
Отначало Арчи си помисли, че клетъчният му телефон нещо се е развалил.
— Реджи, къде са всички, мамицата му? Никой не отговаря на бибитките.
— По… повечето от хората са в „Ню Лотс“ и събират говната там. Ти на кого звъниш?
Арчи посочи един уличен автомат на стената извън малка бакалница на Бъргън стрийт.
— Спри до оня телефон и набери номера ми. Да видим дали шибаното нещо бачка.
Реджи паркира. Набра цифрите и се обърна към джипа, за да види дали телефона на Арчи звъни. Видя, че Арчи постави телефона до главата си и чу отчаяния му глас.
— Да, окей. Заеби!
Реджи скочи на шофьорската седалка.
— На к… к… кой звъниш бе, Арчи?
— На Гирата, на Мели Мел, после на Големия Марвин и на Тусан. Просто ми трябват няколко шибалника. Другите да бачкат.
— Може да са з… з… заети бе, човек.
— Доурее, зарежи. Аре. Карай до оня малък парк на Стоун. После до пицарията на Линдън. Стой настрана от ония мюсюлмански педерасти около „Ню Лотс“. Дръж си парчето в скута. Бъди готов да стреляш по всеки, който се опита да се гъбарка с нас. Аз трябва да събера малко хора.
— За к’во?
— За енно кравешко говно, дет’ искам да го натрескам ей тука, около комплекса, докат’ си вършим далаверата, човек. Ти за т’ва не се грижи. Шибаните лапета наоколо искат да избачкат малко мангизи и Арчи ще им даде тая възможност. Ти взе ли ония парчета от мойта къща?
— От з… з… зад са под капака.
— Т’ва ми трябваше, братле. Ще е гот да скиваш тез мюсюлмански типове да гръмнат някое десет-единадесетгодишно момче.
Лойд Шоу и хората му намериха Рахман Х навън, близо до портала на „Ню Лотс“. Рахман не изглеждаше особено радостен от това, че вижда Шоу, особено пък заедно с Мейсън, Импелитери и Спърлинг.
Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг се задържаха толкова, колкото да се уверят, че Шоу не възнамерява да прилага сила. После се запътиха да огледат района.
Орестъс Мейсън остана близо до Шоу, излъчвайки присъщото си спокойствие.
— Господин Рахман — заговори Шоу, мъчейки се да звучи дружелюбно. — Как сте тази вечер?
— Чудесно.
— Някакви проблеми?
— Нищо особено.
— Дълъг ден беше.