Детективът се погрижи за вещите на партньора си Мейсън. Сгъна ризата му, панталоните и сакото, така че нищо да не изпадне от джобовете. Пристегна с оръжейния колан вързопа с дрехи и закопча кобурите на пистолетите му.
Засега все още никой не беше научил за престрелката, но Шоу знаеше, че щом веднъж мълвата плъзне, ще ги връхлети вълна от полицейско нахалство и върху него ще се изсипе лавина от въпроси. А Шоу не искаше това да се случи.
Да се погрижи за личните вещи и дрехи на Мейсън, беше единственото, което Шоу можеше да направи в момента за ранения си партньор. Докато го откарваха, Шоу му каза:
— Успокой се, Мейс, не се тревожи. — Даде си сметка, че думите му прозвучаха някак безполезни и безсмислени.
В този момент видът на Мейсън напълно отговаряше на неговите петдесет и няколко години. Очите му бяха хлътнали и наситенокафявият цвят на лицето му беше станал пепелявосив. Изтощението като че ли го беше поразило отведнъж. За миг ужас обзе Шоу. Ами ако не успееха да спрат кръвоизлива? Ако сърцето на Мейсън вземе, че не издържи на стреса и шока? Какво, по дяволите, щеше да прави, ако Мейсън умреше?
— Мамка му, мамка му! — изруга гласно Шоу. „Престани да мислиш какво ще стане с Мейсън. Помисли какво ще правиш с Арчи Рейнолдс“, каза си накрая той.
Проправи си път обратно към изхода и се приближи към колата. Прибра вещите на Мейсън в багажника, след което започна да звъни. Първо вдигна под тревога Конклин и му каза, че трябва да възпре обичайното разследване, което щеше да се разгърне веднага, щом болницата докладва за огнестрелните рани на Рахман и Мейсън. Конклин каза „Ще се погрижа за това“ и затвори телефона.
После Шоу се свърза с хората от екипа си. Използва клетъчния телефон, както и радиостанцията, звънеше, пращаше им съобщения по пейджърите, търсеше ги в ефира. Трябваха му всички. Трябваха му Импелитери, Спърлинг и Уонг. Искаше ги в болницата, въоръжени. Веднага.
36.
Лойд Шоу намери чакалнята на етажа на спешната хирургия и седна да чака вест за приятеля си, Орестъс Мейсън.
Веднага щом седна в тихата зала, отзвук от изстрели на карабина и пистолети, и гледки на горяща джамия изпълниха съзнанието му, редуващи се с въображаеми картини на изпънати на операционните маси тела, окъпани в сюрреалистична луминесцентна светлина. Доктори, които режат и бъркат в кървавата, разкъсана плът и търсят куршуми.
Но скоро изплува смътният силует на Арчи Рейнолдс. Не преставаше да му се привижда тъмната, слаба фигура, бягаща пред него. Усещаше рамото на Арчи под дланта си. Всъщност, беше успял да го докосне. Беше го видял. Беше го хванал, макар и за няколко кратки мига, беше попаднал в обхвата на оръжието му. Най-после знаеше как изглежда този мерзавец, кой е. Шоу го искаше. Искаше го отново в ръцете си. Представи си как сграбчва Арчи за гърлото, удря лицето му, докато юмрукът му не започва да чупи кости, блъска го, докато очите му не хлътват навътре в черепа, след което извива ръцете му и му щраква белезниците толкова бързо и толкова стегнато, че онзи изкрещява от болка.
Само да му щракне белезниците веднъж. Само да го спипа, преди някой да го е спрял. Да го хване, преди да успее да стреля по него и да го застреля собственоръчно. Да измъкне Мейсън от болницата и да натика Арчи в затвора, преди Албърт де Лука да го разкара и да каже, че се е прецакал и да го хвърли в друг ад.
Антъни Импелитери и Джеймс Спърлинг намериха Шоу в коридора до чакалнята на хирургическото отделение да смуче възкисело кафе, изчаквайки вест за Мейсън и Рахман. Уолтър Уонг все още пътуваше насам.
Шоу им разказа какво се беше случило. Импелитери закрачи из помещението, бълвайки ругатни и заплахи как щял да избие до крак Сините тапи. Спърлинг се настани на един разнебитен, изпоцапан стол и заби поглед в празното пространство.
— Мразя болниците — промърмори само той.
Някъде около десет минути след пристигането им клетъчният телефон на Шоу иззвъня. Беше Джъстин Бъртън.
— Шоу?
— Искам да поговорим. Имам нужда от теб тук.
— Къде?
— В моя център.
— Ти още си там?
— Върнах се. Нали ми каза, че мога да ти се обадя? Трябва да поговоря с теб.
— Какво се е случило?
— Моля те, сякаш адът се е отворил! Можеш ли просто да дойдеш тук?
— Виж, един от хората ми беше застрелян и аз…
— Какво се е случило?
— Той е добре. В болницата „Кингс Каунти“ е. Чакаме.
— Наблизо сте. Можеш ли да дойдеш тук? Само за няколко минути.
— Тази гадост няма край — каза Шоу на останалите. — Вие останете тук, докато ви съобщят как е Мейсън. Ще се опитам да се върна, преди да е излязъл от хирургията.
Шоу забеляза мигащите полицейски буркани, обкръжили центъра на Джъстин, от три пресечки разстояние. Не си позволи да разсъждава какво ги беше докарало тук. Паркира извън кордона на полицията и линейките, оставяйки буркана си да мига.
Видя отвън сградата група униформени ченгета и детективи да оглеждат дупки от куршуми в стените на сградата.
Когато Шоу се приближи до кабинета на Джъстин, позна двама от тримата прикрепени към нея детективи да седят в чакалнята пред вратата й.
— Какво се е случило? — попита единия.
— Пълен ад! Кварталът е побеснял. Ново нападение от кола по улицата пред входа на комплекса. Стрелба напосоки. Някой е обстрелвал това място през цялата нощ. Мюсюлманите са се побъркали. Като че ли всички наоколо са луднали.
— Някой да е ранен?
— Една дама в спалното отделение в дъното на коридора е била простреляна в ръката. Няма да умре от раните си, но плътта е силно разкъсана. Жените вътре са изпаднали в истерия. Не смеят да напуснат, не могат и да останат. Чакаме „Кралицата на Шеба“ да вземе решение.
— Тя как е?
— Никак не е щастлива.
Той пристъпи в кабинета и затвори вратата зад себе си. Джъстин седеше зад бюрото си. Напрежението, изписано на лицето й, й придаваше суровост, но така на Шоу му се стори още по-привлекателна.
— Разбрах какво се е случило — каза той.
Тя впери очи в Шоу, но зад пронизващия й поглед той забеляза, че суровата й маска е донякъде паднала. Това не беше вече самоуверената жена, която бе видял преди малко. Шоу успя да усети жената Джъстин под външността на Джъстин Бъртън — дъщерята на полицейския шеф.
— Лойд, благодаря ти, че дойде. Имам нужда някой да ми каже, че всичко това ще спре. Какво научи? Не мога нищо да измъкна от когото и да било. Трябва да разбера какво става.
— Хванаха ли някои от хората, които са стреляли тук?
— Някакво десетгодишно момче. Мъртво.
— Мъртво ли? Как така?
— Казват, че мюсюлманите са го видели горе на покрива от другата страна на улицата, на една от сградите на „Ню Лотс“. Стреляло е оттам. Подгонили го. Казват, че побягнало и паднало. Чух един от униформените полицаи да споменава, че вероятно са го хвърлили от покрива. Намерили са пистолет до трупа му.
— Боже мили!
Шоу премести стол до бюрото на Джъстин и седна. В мига, в който се приближи достатъчно, тя стисна ръката му и попита:
— Какво, по дяволите, да направя, Лойд? Не мога да ги оставя да си развяват коня. Не мога да позволя да ме прогонят. Кажи ми какво да направя?
Той постави ръката си върху нейната и се опита да говори спокойно.
— Не го преживявай толкова, Джъстин. Това е само, само…
— Само какво?
— Виж, ти трябва да…
— Тази нощ те стреляха из целия квартал. Какво прави този човек? Ще го залови ли някой най-после? Ще го спре ли? Ти не можеш ли?