— Слушай, Джъстин, той просто се опитва да тероризира хората. Това са глупости. Пълни дивотии. Това, което прави… да раздава патлаци на десетгодишни, говори за отчаяние. Неговите главорези изглежда са се разбягали. Тази вечер хванахме един от тях. Хората от участъка са подгонили друг. Краят наближава.
— И за това използва деца?
— Те му струват по-евтино. По-малко вероятно е ченгетата или мюсюлманите да ги спрат, като ги видят. Съжалявам, знам, че изглежда безумно…
— Трябва да спрем това, Шоу! Опитах се да говоря с баща ми. Той няма да дойде тук. Каза, че не може да си позволи да фаворизира квартала. Каза, че правят всичко, което е по силите им, но никой не може да ми каже нищо. Не знам дали баща ми наистина прави нещо, или просто е толкова безпомощен срещу цялото това безумие, колкото всички нас.
— Не е безпомощен. И ти не си му се обадила, за да разбереш какво прави полицията. Сама разбираш, че всеки, който се е забъркал в това нещо, не е на себе си. Попитала си го, защото си имала нужда от…
— Още нещо. Баща? Не. Просто от някой.
— Да. Ти трябва да се прибереш у дома, Джъстин. Махни се оттук. Поспи малко. Изчакай до заранта и тогава се заеми да преместваш тези жени оттук. Дотогава всичко ще свърши, надявам се.
— Надяваш се?
— Да, надявам се да хвана Арчи Рейнолдс.
— И кога ще стане това?
— Скоро. Повярвай ми, ще стане скоро.
Джъстин извърна поглед.
— Това е лудост. Пълно безумие — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Шоу.
— Тогава разкарай хората си оттук.
Тя се обърна към Шоу и почти изкрещя:
— Не мога да преместя толкова лесно четиринадесет жени и единадесет деца за един ден! След като говорих с теб, не се върнах в Манхатън. Върнах се тук и събрах жените. Казах им да не се тревожат, че от утре ще започна да търся друго място. А после, преди още да са си легнали, стрелбата започнала. Сега те са по-изплашени от всякога. Страх ги е да напуснат. Смятат, че в мига, в който излязат от тази сграда, някой ще ги застреля. Страх ги е и да останат и да бъдат застреляни през прозорците, докато се крият тук. Не им е мястото тук, Шоу. Какво да правя? Ако оставя центъра отворен, всичко това ще продължи. Ако го затворя, те печелят. Не мога да гарантирам безопасността на хората тук.
Джъстин говореше толкова рязко, обсебена от гняв и страх, че Шоу се отказа да й отговоря. Пресегна се, хвана я за рамото и я разтърси леко, за да я накара да спре.
Разтърсването я спря за миг и й даде възможност да се съвземе. Но мълчанието позволи на чувствата й да вземат надмощие. Тя издърпа лицето си от Шоу и брадичката й затрепери. Шоу забеляза как една сълза се плъзна от крайчеца на окото й.
Изпълнена с решимост, тя се изправи, стегна се, отстъпи настрани от Шоу и бързо изтри очи. Не искаше да плаче пред него.
— По дяволите — промълви тя. — Какво предизвиках!
Шоу стана и пристъпи към нея.
— Джъстин, недей. Не си го предизвикала ти.
Тя се обърна към него. Усетила загрижеността и добротата му, пристъпи и непресторено сложи ръце на раменете му, сякаш искаше да му благодари. Положи глава на гърдите му и въздъхна.
— О, Господи — отрони тя. Вече се беше предала. Остави напрежението, умората и страха да изплуват на повърхността и даде воля на сълзите си. Позволи на чувствата да се излеят от нея, скрила лице от очите му.
Той я задържа, нежно потупвайки я по гърба. Почувства се неловко, без да е сигурен какво точно трябва да направи, но напълно сигурен, че е готов да направи за Джъстин всичко, което можеше.
Искаше му се да я успокои с присъствието си. Тя имаше толкова нужда от това. Искаше му се да направи подходящото нещо, да й помогне, да я успокои, но тя неочаквано се сгуши в прегръдките му. Той усети допира на стройното й гъвкаво тяло и пълните й гърди, ръцете й, които го обгърнаха, и онова неумолимо красиво лице, прилепено до гърдите му, и не можа да го преодолее. Сексуалното привличане го завладя напълно. Трябваше да положи усилие, за да преодолее порива да я притисне още по-силно и да позволи истинска интимност помежду им. Стоеше изопнат като струна и продължаваше да я потупва по гърба, мъчейки се да запази самообладание и да укроти нагона, макар да си даваше сметка, че беше се стигнало твърде далече.
— Всичко е наред — продължаваше да мълви той. — Всичко е наред.
А тя продължаваше да се притиска в него, прегръщайки го все по-отчаяно. Държеше го толкова здраво, че Шоу не можеше да направи нищо. Изпита внезапен порив да прокара ръце по гърба й и да я погали, а после още по-неочаквано тя изведнъж се успокои, отдръпна се от него и го погледна в очите. Той също се взря в нейните. И после тя леко отметна глава, пристъпи напред и го целуна. Съвсем леко, встрани по устните, но не и съвсем по бузата. Той усети мекотата на пълните й устни с ъгълчето на своите и отъркването на лепенката на лицето й с брадичката си.
Остана неподвижен, оставяйки я да направи това, което искаше. Отвърна на целувката й, само колкото да й даде да разбере, че не е обиден, нито отблъснат. Изглежда бе постъпил правилно, защото тя се успокои и отново отстъпи от него, но лявата й ръка остана на рамото му. Шоу я задържа за лакътя, като не откъсваше очи от нея. Тя явно очакваше да й каже нещо.
— Всичко ще се оправи — промълви той.
— Защо? Кажи ми!
За миг Шоу си помисли, че трябва да й покаже колко уверен е, че Арчи ще бъде озаптен. Колко сигурен е, че мюсюлманите или ченгетата скоро ще го хванат. Знаеше, че думите му можеха да прозвучат съвсем убедително при толкова много сила, съсредоточена срещу Арчи, но дълбоко в себе си осъзнаваше, че това би било лъжа. Разбираше, че Арчи Рейнолдс вече се е обрекъл на съдбата си. Арчи Рейнолдс знаеше, че е загубил „Ню Лотс“. Арчи Рейнолдс знаеше, че скоро ще умре, и поради това разполагаше с едно предимство, с което всеки терорист разполага срещу превъзхождащите го по численост сили. Смъртта вече не можеше да бъде пречка за него и докато се носеше към неизбежния си край, без да се страхува за живота си, Арчи Рейнолдс можеше да причини ужасни беди на всички тях.
Не искаше да я лъже. Но не можеше и да й каже ужасяващата истина. Не искаше да я признае дори пред себе си.
— Снощи се натъкнах на Арчи, но ми избяга. Може да е ранен, може и да не е. Но той вече бяга, Джъстин. Не може да продължи по този начин дълго. Не може. Не и след всичко, което се случи. Така или иначе той е обречен — да умре или да прекара остатъка от живота си в затвора.
— Надявам се всичко да приключи благополучно. Затова те помолих да дойдеш. Не мога да говоря с другите ченгета. Всичко, което те правят, всичко, което ми казват, е заради това, което представлявам аз. Не мога да им се доверя. Имам нужда от теб. Имам нужда да се доверя на някого.
— Можеш да ми се довериш.
— Не го използвай срещу мен.
— Разбира се, че няма.
— И не използвай другото срещу мен.
— Кое?
— Това, което направих преди малко.
— Защо да го използвам срещу теб?
— Защото…
Джъстин се поколеба дали да продължи. Шоу я попита нежно:
— Нима бих могъл да го използвам срещу теб?
— Не знам. Не би било редно.
— Защо?
— Защото не може да…
— Да бъде нещо повече от един миг?
— Да.
— Все пак е чест.
Меките й кафяви очи се разшириха за миг и тя като че ли отново щеше да се разплаче. После отново пристъпи напред и го целуна. Този път леко. По бузата.
— Благодаря ти — промълви.
— Няма защо.
От устните й се отрони дълга въздишка. Тя се усмихна леко и каза:
— А ти продължаваш да се държиш както подобава.
— По-лесно е с подобаваща жена.
— Е?
— Да. Е?
Тя замълча за миг.
— Добре. Аз съм по-добре.
— Хубаво.
Джъстин погали бузата на Шоу и каза:
— Бодеш!
— Нямах време да се бръсна.
Шоу докосна брадичката й там, където брадата му я беше одраскала. Тя не се възпротиви. Изглежда й хареса.