— Не искам да правя това — каза Спърлинг.
— Какво, предлагаш просто да се махнем?
— Ами, не знам.
— Ако се чупим, това ще ни навлече ужасни неприятности.
— Не искам да минавам през всичко това. Просто не искам.
— Е? Тогава какво предлагаш?
Спърлинг премисли за миг.
— Да се обадим на Шоу. Или да се обадим на Уонг. Да го накараме да се обади на човека на Де Лука. Как се казваше, Конклин. Да видим дали Де Лука наистина е Господ.
Точно в този момент една синьо-бяла кола изскърца със спирачки в двора, последвани от още две.
Импелитери вдигна полицейската си значка, същото направи и Спърлинг. Легитимираха се, след което пренебрегнаха униформените и заговориха с Уонг по радиостанцията. Тридесет минути по-късно, когато районът се изпълни с полицейски персонал, се появи Конклин с няколко детективи от офиса на Де Лука.
Конклин поговори с Импелитери и Спърлинг няколко минути. Погледна Реджи. Видя пистолета във вкочанената му ръка. Погледна кучето. Отбеляза, че е питбул. Приближи се до офицера, ръководещ огледа на мястото на инцидента. Поговори с него няколко минути и му представи екипа от детективи на щат към офиса на шефа. После се обърна към Импелитери и Спърлинг и им каза, че могат да напуснат. Сега вече случаят беше официално под юрисдикцията на бюрото на шефа на детективите. Повече никакви ченгета от близкия участък. Повече никакви въпроси.
Импелитери погледна Спърлинг. Спърлинг се усмихна за първи път откакто се бяха срещнали.
39.
Лойд Шоу беше проспал смъртта на Реджи Шантавия в своята необозначена кола пред жилищната сграда на Джъстин Бъртън, изчаквайки подходящото време да я види. Шоу беше настроил алармения сигнал на ръчния си часовник за седем. Трите часа спане в седнало положение в колата му бяха помогнали да се справи с умората, но събуждането беше същински ад.
Боеше се, че може отново да потъне в сън, затова излезе от шевролета, вдиша дълбоко и се протегна. Погледна часовника си. Озърна се. Сряда заранта, шест часа, облачно, хладен утринен въздух. Улиците бяха опустели и притихнали, с изключение на хладилния камион, спрял на около едно каре разстояние пред склад за месо. Двигателят на камиона беше оставен да работи, за да поддържа хладилника включен.
Шоу позвъни в апартамента на Джъстин от клетъчния си телефон. Очакваше, че още спи, но тя се отзова на второто позвъняване.
— Тук е Шоу. Трябва да поговорим.
— Сега?
— Да. Паркирал съм отвън. Станала ли си?
— Ставах и лягах цяла нощ. — Последва пауза, преди да добави: — Окей. Можеш направо да се качиш тук. Осми Е.
— Искаш ли да взема кафе или нещо друго от деликатесния?
— Кафе. Само че леко.
Шоу си помисли, че чашка леко ароматно кафе чудесно би подхождала на цвета на кожата й.
— Добре. Идвам след пет минути.
Докато продавачът в деликатесния наливаше кафето, Шоу си представи как ще бъде облечена Джъстин. Представи си я по пижама и с халат. Жена с нейното тяло сигурно се грижеше да го държи покрито през нощта. Представи си я за миг как спи гола. После превключи на черно дантелено бельо. И спря дотук.
Шоу беше усетил тялото й, притискащо се до неговото. Беше я прегърнал. Беше докоснал кожата й. Приятно му беше да си представя Джъстин Бъртън в леглото гола, дори и облечена под завивките.
Предположенията му се оказаха погрешни. Не беше си я представял по нощница. Когато му отвори вратата се оказа по хавлиен халат и памучна нощница, стигаща до средата на прасците. Въпреки това Шоу не можа да откъсне очи от тази кожа, дори от малкото, което бе на показ.
При нощницата и халата той почти очакваше да види стъпалата й в меки пантофи, но тя беше обула нещо като шведско сабо с дебели коркови подметки. Леки и лесни за обуване.
— Е — каза тя, — след всичко това илюзиите сигурно се изпариха.
— Изглеждаш чудесно!
— Лъжец.
Шоу не лъжеше. Вкъщи, без деловия костюм и всичко, което я заобикаляше в офиса, тя изглеждаше по-женствена и по-чувствена.
Той й връчи кафявия плик.
— Вътре има и сандвичи с датско сирене.
— Благодаря. Имах нужда само от кафе. Снощи не можах да спя много.
Тя взе торбичката и го поведе през едностайния, предназначен за самотно момиче, скромно обзаведен апартамент. Единствените по-забележителни детайли бяха високите тавани и необичайната гледка над покривите на градските къщи от кафяв камък на Уест Вилидж.
Седнаха край кухненската маса за двама.
— Та кое е това толкова важно нещо, което те доведе първо при мен в ранни зори. Кажи ми, че сте хванали Арчи Рейнолдс.
Шоу се замисли за миг над фразата „доведе при мен“, но реши да не задълбава.
— Не. Все още не. Трябва да те попитам няколко неща.
— Не можеше ли да почака?
— Нищо не може да почака.
— Какво се е случило?
— Имаш предвид, освен онази бъркотия около твоя център снощи ли? Казах ти, че един от моите хора беше прострелян. Той ще се оправи. Не ти казах за Рахман Абдул Х, човекът, ръководещ мюсюлманската охранителна фирма. Арчи Рейнолдс го разстреля с шест куршума.
— О, не!
— Този тип е същински бик. Все още е жив. Може да остане невредим, стига да не пострада отново. Опожариха мюсюлманската джамия на Бушувик, после нападнаха Рахман от засада. Не знам колко души бяха ранени и убити там. И колко в „Ню Лотс“. Двама от моите хора са все още там. Не знам в какво са се забъркали. Тази нощ беше кошмарна.
Тя не отвърна нищо. Само кимна.
— Джъстин, ако знаеш нещо, което аз не знам, моля те да ми го кажеш.
— За какво намекваш?
— Получавам някакви странни подмятания. Коментари, които не разбирам.
— Например?
— Нека първо да те попитам нещо. Какво знаеш за недвижими имоти „Арбър“?
— Не много.
— Те ли дойдоха при теб или ти ги намери?
— Аз ги намерих. Разпитах във всяка община и районен градоустройствен съвет, за да намеря свободно място. Разполагах с пари — федерална субсидия, и със съответните щатски и градски фондове, но не разполагах с място. Така че пуснах приказка навсякъде, където можах. Една жена на име Сесилия Адамс от отдел „Градско планиране“ ме насочи към недвижими имоти „Арбър“. Тя знаеше за тях от една жилищна сграда, която са взели в Бед-Стай. Запозната бе и с техния договор за комплекса „Ню Лотс“. Даде ми нишката и аз я последвах.
— Докъде? С кого говори?
— С Леон Блум.
— Как една компания като недвижими имоти „Арбър“ взима жилищен комплекс като „Ню Лотс“?
— Много частни компании поемат обслужването на доскорошни обществени жилищни сгради. Когато едно място започне да запада, кметството отдава собствеността в замяна на по-опростено данъчно облагане. Започнали са да го правят неофициално преди няколко години. Официално от деветдесет и пета. Просто желаещите са се оказали прекалено много.
— Значи, който иска да поеме задълженията, го получава?
— Да, но невинаги е толкова лесно. Въпрос на продължителни преговори, предимно с банките, които държат ипотеката. Заемите обикновено гарантира ЖСБ14, така че те също са намесени. Сложно е. Но е факт, че градът и банките обикновено гледат да се отърват от такива места и правят достатъчно привлекателни предложения, за да се конкурират кандидатите.
— И кой печели?
— По принцип този, който предложи най-добра сделка на кредиторите.
— Имало ли е наддаване за „Ню Лотс“?