Когато свиха в пресечката, Импелитери се обърна към Спърлинг:
— Слушай сега, Джеймс, ще трябва да прекараме известно време тук, окей?
— Да.
— Ще оставим тия тъпаци сами да ни се натресат, окей?
— Ясно.
— Но направи ми една услуга.
— Каква?
— Не стреляй по никого, освен ако наистина, ама наистина не се наложи, Джеймс. Не знам още колко пъти ще можем да извъртим този номер с човека на шефа на детективите, окей?
— Разбрано.
След като Шоу напусна дома на Джъстин, той се отби в жилището си да си смени дрехите.
Кафето, което беше изпил с Джъстин, беше предизвикало киселини в стомаха му. Нищо не беше ял след онази кофти китайска храна. Все още не му се хапваше нищо. Измъкна флакон „Пепто“ от кухненския шкаф и отпи голяма глътка, докато набираше съобщение на пейджъра на Уолтър.
Уолтър се отзова и Шоу отпи още от розовата течност, докато разговаряха.
— Уолтър?
— Да.
— Аз съм Шоу. Какво става в болницата?
— Моля?
Шоу преглътна.
— Тук е Шоу, по дяволите! Какво става в болницата?
— Току-що приключиха с Рахман. Той е в интензивното.
— Все още ли диша?
— Да. Едва-едва! Пазят го няколко от братята му.
— Това е добре. Как е Мейсън?
— Струва ми се, че е добре. Събуди се преди около половин час, поговори с жена си и отново заспа.
— Тя не е изпаднала в истерия или нещо такова?
— Не.
— Много добре. Да са се мяркали хора от полицията?
— Да, Де Лука и Конклин.
— Господин свръзката?
— Всичко се успокои много бързо. Но той има съобщение за теб.
— Какво?
— Обади му се. Де Лука иска да говори с теб. Нервирал се е, че не отговаряш на бипъра15.
„Да бе, ще трябва да си оставям бипъра включен, докато спя с Джъстин Бъртън“, помисли си Шоу.
— Ще се погрижа за това. Ти се връщаш в Седемдесет и трети участък. Виж какво става там.
— Ясно.
— Ако Импелитери и Спърлинг се появят с някои гадняри, гледай да бъдат обработени както му е редът.
— Ясно.
— Имаш ли молив?
— Какво?
— Изчисти си ушите, Уолтър.
— Не те разбирам. Да не ядеш нещо?
— Да, чакай малко.
Шоу глътна още малко от течността, за да вкара достатъчно бисмут в разстроения си стомах и да угаси бушуващия вътре пожар, после изплакна устата си с шепа чешмяна вода.
— Окей, слушай сега. Първо, ще дремна малко. Междувременно, гледай да свършиш следните неща. Вдигни тревога по Санчес. Залагам десет към едно, че той беше скапанякът на мотора, който стреля в района на джамията снощи. Направи го по всички правила, човече. Наблегни на полицията за контрол по пътищата. Искам да следят за него на всяко шибано летище, автобусна спирка и железопътна гара, в това число Нюарк, особено за полети до Доминиканската република или изобщо Карибския район. Имам един познат, казва се Джош Дъв, в Пристанищната полиция. С висок ранг. Кажи му, че е заради мен. Искам всички изходи да се затворят за тоя Санчес. Гледай да осигуриш негови снимки и каквото там още трябва. Не желая да се измъкне от страната.
— Разбрано.
— И го пусни по федералната терминална мрежа. Искам всяко ченге и всеки детектив във всеки участък да знае за Санчес. Предупреди и федералните. Този тип не трябва да напуска Ню Йорк.
— Да, добре. Разбрах.
— И продължавай да търсиш следа, която да ни отведе до Арчи Рейнолдс.
— Добре.
— А когато ти остане свободно време, искам да направиш една проверка за миналото на недвижими имоти „Арбър“.
— Какво искаш да разбереш?
— Кой е собственикът, кой е изпълнителен директор, какви имоти поддържат. Можеш ли да го направиш?
— Ще ми отнеме време, но имам един познат, който може да го направи много бързо.
— Кой е той?
— Братовчед ми, Джими Уонг. Той е администратор в отдел „Сгради“. Знаеш ли какво е това?
— Не. Пък и не ме интересува. Ако може да го направи, вкарвай го в екипа.
— Имаме ли пари за Джими?
— Стори ми се, че каза, че ти е братовчед.
— Трябва да се грижа за братовчедите си, човече.
— Ще му хвърля някоя стотарка, но искам да проследи тази скапана нишка до самото й начало.
Неизвестно защо последният коментар предизвика смеха на Уонг. Което беше добре. Шоу се опасяваше малкият човек да не рухне от умора. Но щом имаше сили да се смее, значи можеше и да работи.
— Ще дойда там след няколко часа. Звънни ми, когато ви потрябвам. Но само по спешност. Искам да си прочистя главата и малко да дремна.
— На мен не ми ли се полага сън?
— Ти спа снощи. Видях те да напускаш. Прибра се вкъщи и спа, нали?
— Да. Цели три часа.
— Ти си млад. Три часа са много нещо. Сигурно щеше да се чувстваш по-добре, ако се беше наложило да останеш буден.
— Не и аз.
— Пий кафе. Вземи илачи. Направи каквото искаш. Мамка му, Уолтър! Свърши каквото ти поръчах.
— Добре.
— Окей. И не забравяй за нас петимата.
Шоу прекъсна линията, преди Уолтър да успее да протестира.
Отпусна се в креслото пред прозореца, гледащ към открит паркинг. Не беше кой знае каква гледка, но според стандартите на Манхатън всяка гледка, различна от вентилационна шахта, си е направо лукс.
Апартаментът на Шоу заемаше половин етаж от преустроена сграда за ателиета. Беше го съградил от нищо, след като го купи, преди цените да скочат до небесата. Беше живял в един квартал без съседи в продължение на десетина години и се бе оказал един от „щастливците“. Разполагаше с пространство и светлина. Шоу си имаше и съпруга, но самата мисъл да я завари в апартамента го ужасяваше. А сега, след като беше изпитал неистово желание към Джъстин Бъртън, мисълта да се разправя с Джейн му се струваше още по-непоносима.
Шоу разбираше, че каквото и да се случи между него и Джъстин, вероятността то да продължи във времето, бе нищожна. Но също така разбираше, че ако зависеше само от него, той не би сложил край на връзката им. Признаваше пред себе си, че докато Джъстин Бъртън го желае, той самият щеше да я желае. И щеше да продължи да я желае, дори и когато тя го напуснеше.
Защо рискува? Видът и тялото й бяха достатъчен мотив и стимул. Но в нея имаше и нещо повече. Шоу желаеше жената, скрита зад тази външност. Жената с този умен, всепроникващ поглед. Жената, която можеше да тръгне напред с изправена глава и да се отнася с него като с равен, без притворство, без квалификации. Шоу не знаеше дали тази способност произлизаше от средата, в която бе израснала, но тя бе причината да желае Джъстин Бъртън до полуда.
Което означаваше, че Шоу трябваше да се оправи веднъж завинаги с Джейн и да не оставя нещата да се проточват. Независимо дали връзката му с Джъстин Бъртън щеше да продължи, или не, Шоу разбираше, че е дошло време да скъса излинялата нишка, свързваща го с Джейн. Вече се беше примирил. Съзнаваше какво го заплашва. Ако имаше време само за една жена в живота си, то това със сигурност беше Джъстин Бъртън.
Най-трудният момент бе настъпил. Знаеше, че повече не може да отлага. Да позволи връзката му с Джейн да се протака само за да не му се налага да води битка заради жилището в Трибека, вече не си струваше цената. Не че такава битка щеше да бъде кой знае колко трудна. Джейн беше вложила парите си и собствеността беше нейна. За Шоу оставаха компенсациите по подобренията и един глок. Ако искаше да спази добрия тон, трябваше да отстъпи.
Тези размисли не оправиха киселото му настроение.
Шоу седеше там, взирайки се навън, все още усещайки мириса, вкуса, допира на Джъстин. Мислеше за неочаквания обрат, настъпил в живота му, знаейки, че нищо нямаше да излезе, докато продължаваше да се занимава с Арчи Рейнолдс и Де Лука.
Де Лука… Мрачното му присъствие бе надвиснало над Шоу. Не можеше да отлага повече разговора с него. А на всичкото отгоре Шоу наистина се чудеше какво ли щеше да си позволи да каже Де Лука по телефона за комплекса „Ню Лотс“, за Арчи Рейнолдс и за убийците мюсюлмани.