Шоу пъхна нова касета в касетофона си и го свърза с малко устройство, което позволяваше да се записва направо от приемника.
Първият звук по телефона беше ръмженето.
— Конклин.
— Шоу.
— Задръж.
— Добре.
Разбраха се.
По телефона се чу гласът на Де Лука.
— Шоу?
— Да.
— Какво става, мамка му?
— Точно каквото вие казахте…
Де Лука го прекъсна.
— Не ми казвай какво съм казал, кажи ми какво става.
— Гоним Сините тапи. Снощи спипахме един от хората им, моите заклещват втория.
— Намерили са го. Мъртъв е.
— О, добре. Значи сме елиминирали двама от главниците. Чух, че хората от участъка са спипали и третия. Четвъртият е загинал при онзи пожар в сервиза. Днес погваме втория ешелон. Щом с нас са братята мюсюлмани и редовите ченгета, за два дни нищо няма да остане от Сините тапи.
— Да, а какво става с номер едно?
— Кой, Арчи Рейнолдс ли?
— Отговори на въпроса ми.
— По следите му съм. Той е следващият. Свършено е с него.
— Не се гъбаркай с мен, Шоу! Искам това час по-скоро да приключи. Докладват ми, че снощи самият ад се е отворил там.
— Това си е една истинска, шибана война, шефе! Какво очаквате да стане? Никой не спи, никой не отстъпва. Минал е само ден и половина, за бога!
— Приключи въпроса. Не искам да получавам повече нито един шибан доклад, че на това място се е стреляло. Хвани тоя тип! Веднъж завинаги.
— Да.
— И стой настрана от жената, мамицата ти! Нямаш работа там.
— За какво говорите?
— Знаеш много добре за какво говоря.
— Ако сметна, че може да ми даде информация, ще й задавам въпроси.
— Няма! Тя е извън твоя периметър. Изобщо не си го помисляй.
Щрак.
Шибаният му Де Лука!
Той изключи касетофона и добави поредната касета към колекцията си. Всъщност Де Лука не беше казал нищо уличаващо. Дори не беше споменал името си. Но Шоу го беше хванал да говори по тема, с която не желаеше да бъде свързван. И това беше нещо.
Шоу изключи полицейската радиостанция, телефона, всичко, освен бипъра, който се надяваше, че изобщо няма да го събуди. Умираше за един душ, но реши да си го спести за след съня.
Затвори очи и в главата му веднага закръжи гъмжило от образи: карабината на Елард Уоткинс трещяща над главата му, кървящият Мейсън, Арчи, изпразващ куршуми в тялото на Рахман, улици в хаос и пламъци, Джъстин гола, седяща в леглото си и гледаща го право в очите, Уолтър, взиращ се в компютърния екран, пустите, опожарени улици на Браунсвил, пълни с дрога, болка и отчаяние, онова безкрайно гробище… Цялата гибелна, безмерна гмеж от всичко това… Неусетно се унесе и заспа.
41.
Лойд Шоу спеше дълбоко. Уолтър Уонг работеше. Тони Импелитери и Джеймс Спърлинг наблюдаваха и чакаха. След като Кралица Марго ги разбуди, те паркираха в една пресечка западно от фирмата за транспортно обслужване, с лице към входа. Улицата в Източен Ню Йорк изглеждаше мрачна, въпреки че слънцето най-сетне бе успяло да пробие облачното небе. Разкъсани найлонови торби за смет, счупени стъкла и вестници се валяха в канавките, по тротоара, навсякъде. Въпреки че беше едва април, стръкове трева бяха поникнали през изпочупените тротоарни плочки, по опустелите улици. Вляво от тях една дълга тухлена стена, осеяна от край до край с врати и прозорци, заемаше по-голямата част от карето. Вдясно от тях половината каре беше запълнено от порутени, триетажни жилищни сгради. Върху останалата част от терена имаше празен парцел, обрасъл с изсъхнала миналогодишна трева и бурени, раззеленили се храсти и боклук.
Те наблюдаваха и чакаха.
Дрогирана курва, толкова мършава, че дори широкият суичър не можеше да скрие кокалестото й тяло, заведе клиента си в празния парцел. Двамата се скриха сред храстите и сметта. Нито Импелитери, нито Спърлинг искаха да си представят какво прави тя там, за да изкара пари за поредната си доза кока.
Импелитери погледна часовника си. Единадесет без малко. Бяха чакали почти два часа. Той прецени, че може би е все още твърде рано да се появят наркодилърите.
Точно в този момент едно новичко синьо БМВ спря на светофара само на половин кола дължина зад тъмносиния шевролет на Импелитери.
Той беше прехвърлил пачка снимки на криминално проявени типове и арестанти през последния час. Вече бе запаметил физиономиите на момчетата от Сините тапи, които преследваше. Фирмата за транспортно обслужване се намираше на еднопосочна улица, така че колите трябваше да минат първо покрай колата на Импелитери, за да стигнат входа.
Импелитери беше напълно сигурен, че БМВ-то не съответства на стандарта на живот в квартала, така че когато зърна блестящата кола, той много внимателно огледа пътниците в нея. Изглеждаха му познати.
— Сниши се малко, докато тия скапаняци ни подминат — каза тихо на Спърлинг.
БМВ-то се затъркаля напред и Импелитери набра номера на Марго.
— Марго?
— Казвай.
— Слушай, покрай нас току-що минаха двама, на едно каре от твоето място. Мисля, че са тръгнали към теб. Приличат на две от нашите мутри.
— Е, и?
— Остани на телефона с мен, докато влязат. Кажи ми, ако ги познаеш. Ще ги спипам, когато излязат.
— Защо не преди да са влезли, по дяволите!
— Ей, прибираме ги след като излязат, веднага си получаваш стоката обратно и оправяме отстъпката от цената.
— О! Добре, миличък! Виж, винаги съм знаела, че си ми умничък. Почакай малко.
Марго се върна на линията.
— Не са ли в едно синьо БМВ?
— Да.
— Паркирано е отвън. Трябва да се качват насам в момента.
— И двамата ли?
— А-ха. — Гласът на Марго изведнъж стана по-делови. — Добре тогава, така ще е идеално.
— Влязоха ли?
— Точно така.
— Добре. Позна ли ги?
— А-ха.
— Сини тапи?
— Точно така.
— Окей, Марго. Страхотно.
Импелитери се обърна към Спърлинг.
— Какво предпочиташ — да караш или да стреляш?
Спърлинг се усмихна.
Импелитери подкара до лъскавата кола, спряла пред фирмата. Спърлинг излезе и се пъхна на задната седалка на БМВ-то. Импелитери продължи половин каре напред и остана на място, наблюдавайки през огледалото за обратно виждане.
Двамата мъже излязоха. Единият носеше бяла торба за смет. По обема на плика Импелитери прецени, че трябва да съдържа поне две кила дрога.
БМВ-то се отлепи от бордюра. Импелитери го остави да подмине и ги последва по протежение на две карета. Достатъчно далече. Натисна педала на газта и завъртя волана толкова бързо, че на онези в БМВ-то не им остана време да ударят спирачки, преди буферът им да се удари в дясната страна на неговия шевролет.
Белязаните решиха, че е отпран или най-малкото огънат, но преди да извадят патлаците си, Спърлинг се изправи на задната седалка и опря дулата на двата зиг зауера в тила им.
Импелитери пристъпи с широка усмивка, пъхна значката си пред очите им и каза:
— Арестувани сте, мамицата ви тъпа!
Шофьорът се извърна и изрева към Спърлинг:
— Какво правиш, мамка му? Не можеш да се качваш в колата ми!
— Защо не? — попита Импелитери. — Къде пише, че е забранено?
— Тоя е фалшиво ченге.
— Млъквай, задник такъв!
След три минути, двамата кандидат дилъри бяха закопчани с белезници и седяха на задната седалка на шевролета, чакайки в компанията на Импелитери и Спърлинг на същото място, откъдето беше започнала акцията, недалеч от входа на транспортната фирма.