— Мамка му, ти си луд бе, човек! Хора като тях…
— Да. Именно хора като тях. Обърни този камък и виж какво ще изпълзи изпод него.
Уолтър се извърна към клавиатурата си. Възможността да разкрие нещо за шефа на полицията и за шефа на детективите сякаш го изпълни с нова енергия. Разбираше не по-зле от Шоу предимствата, които щяха да получат, ако успееха да достигнат до такава информация.
Когато Шоу напускаше офиса на екипа, той видя как Уолтър набираше някакъв номер на клетъчния си телефон с лявата ръка, докато с дясната местеше мишката по екрана. Беше направо виртуоз.
Шоу тъкмо излизаше през вратата, когато Уолтър му подвикна:
— Ей, да не забравиш!
— Какво?
— За оня Марвин. Елис Марвин.
— Какво за него?
— Мисля, че той е братът на оня, дето го намериха с куршум в главата по-рано.
— Какво?
— Марвин и Марвин. Едно и също име. — Уолтър се зарови сред купчината хартии на бюрото си. — Проверих. Те са братя.
— По дяволите!
На Шоу му беше убягнало, но на Уолтър, въпреки че бе потънал в мъглата на смъртната умора — не. За малко щеше да пропусне да му го изтъкне. Щяха да го пропуснат.
Шоу порови сред хартиите на Уолтър, докато не намери доклада, документирал намирането на трупа на Малкия Марвин. Беше в оригиналната папка на Де Лука. Куршумът! Имаше нещо необичайно в куршума.
Той запрелиства страниците и намери доклада на съдебния лекар. Бинго! Бяха пуснали куршум 22-ри калибър в мозъка на Джеймс Марвин. Двадесет и две му се беше сторил твърде малък калибър за стрелец от гангстерска банда. Девет милиметра, 45-ти калибър, да — по-големи оръжия бяха вече на мода. Но кой беше пуснал това малко куршумче?
Ново прелистване на документи насочи Шоу към първата престрелка в комплекса „Ню Лотс“. Един от охранителите на МС-2 беше застрелян в главата. И ето, да, същото. Калибър 22.
Никой не беше поръчвал сравнителен анализ на куршумите, доколкото знаеше Шоу, но не му трябваше специална експертиза, за да стигне по-далеч в предположенията си. Вече знаеше кой беше застрелял Джеймс Марвин — Малкия. Вече знаеше, че ще намери Арчи Рейнолдс.
— Хей, Уолтър!
— Какво?
— Добра работа.
— Благодаря.
Шоу не смяташе, че Уолтър, какъвто и гений да беше, изобщо си даваше сметка какво мисли той за него. Щеше да му го обясни по-късно.
43.
Последният разговор на Арчи с Уилямс Белилката стана по телефона. Когато Арчи му позвъни от стаята си в хотел „Виста“, той знаеше, че ще бъде самоубийство да го посети лично в „Ню Лотс“.
— Старче?
— Да.
— Какво те забави толкова да отговориш на скапания телефон?
— Едва го чух, шефе. Тук е пълно с ченгета, врява и какви ли не глупости.
— Да, к’во става? Никой не ми отговаря оттам.
— Изглежда се опитват да разчистят „Ню Лотс“ днес, Арчи.
— Кой?
Белилката се затътри към прозореца. Кабелът на телефона в кухнята му едва стигна до онзи, който гледаше към Ямата. Той погледна към кипящата долу дейност и започна да описва ситуацията на Арчи.
— Дворът гъмжи от тия мюсюлмански фукльовци — охранителите. Изсипа се и цял отряд ченгета, които влизат и излизат непрекъснато. Една част от тях са тежковъоръжени, явно са от Отдела за борба с масовите безредици. Жилетки, големи пластмасови щитове и прочее. Долу, в Ямата, са паркирани и линейки. Прилича на истинска война, само дето никой не стреля.
— К’во правят ченгетата?
— Влизат и излизат, пречкат се на всички.
— Звучи като погром в панделата.
— Предполагам.
— Нищо няма да им помогне. Няма начин да имат заповеди за обиск на всички тези места. Напълно незаконно е. Никой не могат да арестуват по този начин.
— Да, ама виждам няколко души с белезници.
— Някой от моите хора?
— Ако изобщо тук има твои хора, бих казал, че лесно излизат. По един или друг начин.
— Все едно, едва ли много от тях са останали вътре. Да са намерили някои от скривалищата ми?
— Не мога да кажа. Изглежда са се поразтършували тук-там.
— Изглежда с бизнеса ми там е свършено.
— Така изглежда.
— Майната им!
— Има ли още някой от твоите хора тук?
— Ти си от моите хора, Белилка. Още си там, нали?
— Да, Арчи, още съм тук.
— Сбогом, старче.
Арчи затвори.
Белилката бавно остави слушалката на вилката. Знаеше, че няма да види повече Арчи Рейнолдс. Вероятно нямаше повече да види когото и да било от бандата на Сините тапи. До ушите му беше стигнала приказката за Уоткинс Гирата, за Реджи Шантавия и за Мелвин Браун. Останалата част от бандата се спасяваше кой както свари.
Хлапетата из целия комплекс врещяха: „Пет на нула, пет на нула“. Заклещени между ченгетата и мюсюлманите, със Сините тапи в „Ню Лотс“ беше свършено. И Арчи беше приключил с Белилката.
Старецът въздъхна, изтри с ръка умореното си лице и продължи да прави това, което беше правил винаги. Да седи вътре и да наблюдава света отвън. Как щеше да се оправя сега без парите на Арчи?
Май всичко всъщност се свеждаше до парите. Пари за дрога или пари за ядене, или пари за наем. Кой щеше да плаща сега на Белилката, за да наблюдава? Кой щеше да го подпомогне да се храни по три пъти дневно, вместо по един? Или да си плати телефона следващия месец? Или да му даде пари за прилични обувки, когато дойде следващата зима? Ами ако вдигнат наема, след като оправят това място? Тогава колко? Кога? Кой?
Промяна. Белилката знаеше, че една промяна нямаше да донесе нищо добро в „Ню Лотс“. Ни най-малко.
След краткия разговор със стареца Арчи напусна хотел „Виста“ в Долен Манхатън и прекоси магистрала Уест Сайд, като продължи пеша няколко карета нагоре покрай реката, докато не стигна до един открит паркинг. Там си плати таксата за паркиране и се качи на черния сааб.
Допускаше, че описанието на сааба ще бъде разпратено из повечето участъци в града, но разчиташе, че ченгетата в Манхатън ще бъдат по-малко склонни да го търсят, отколкото бруклинските ченгета. Освен това знаеше, че му се налага да го кара само малко нагоре по магистрала Уест Сайд, до Хенри Хъдсън и един магазин за крадени коли в Уошингтън Хайтс. Почти права отсечка. Рискът си струваше. Време беше да си осребри чиповете, да извърши някои последни приготовления и да продаде сааба.
Шоу се запъти към Централата на Голд Стрийт в Долен Бруклин, последната спирка в арестантската процедура и последния шанс за Шоу да напипа някаква нишка, която да го отведе при Арчи Рейнолдс.
Ако имаше възможност да избира арена за играта си, Шоу щеше да избере тъкмо Централата, защото мястото беше достатъчно мрачно и потискащо.
Повечето ченгета смятаха, че престъпниците, които веднъж вече са минали през системата, не се влияят от процеса на регистриране. Шоу не бе съгласен. Беше убеден, че дори закоравелите престъпници, минаващи през Централата, изпитват истински ужас.
А го изпитваха, защото знаеха, че пристигнат ли веднъж в Централата, непременно ги очаква затвор. Средният, порядъчен гражданин, който никога не е влизал в затвора, не може да си го представи. Но един престъпник, който знае, че отново ще се върне в системата, знае какво означава затвор. Това означава седмици, месеци или години да бъдеш заобиколен от опасни, жестоки престъпници, при строг режим и принизяваща духа деградация.
Шоу зави с колата си в тясната уличка, отвеждаща към входа на Централата. Остана за миг в колата, взирайки се в мрачния, страховит вход — не портал, не врата, отвеждаща към фоайе на някакво служебно ведомство, а просто един тъмен, затворнически вход в дъното на тесен, покрит с асфалт паркинг.
Там в дъното, сякаш беше твърде срамно входът да бъде откъм лицевата фасада на зданието, се виждаше една единична врата, монтирана в тухлената стена. Вратата беше желязна, винаги отворена, но зад нея се виждаше друга врата, направена от метал и армирано стъкло. Една-единствена лампа светеше над входа, ден и нощ, напомняйки на всеки, че вътре съществува свят, в който денят и нощта бяха напълно взаимозаменяеми.