Този вход в дъното на мръсния тесен паркинг на глухата улица казваше всичко. Влезеш ли през него в белезници, животът ти се променя окончателно.
Шоу слезе от колата и се запъти натам. Знаеше, че при него нещата стоят различно, но въпреки това неволно потръпна. Някои хора минаваха през този праг, оттам попадаха в килията за следствени, после се озоваваха в „Райкърс“ или в някой затвор в северната част на щата и никога, ама никога повече кракът им не стъпваше на улицата.
Искаше тези три лоши момчета от Сините тапи да минат през тази врата и да се замислят за това. Беше виждал не един закоравял престъпник да се разколебава именно пред този праг. Беше виждал не един да се прекършва точно тук.
Шоу чу бронираният камион, каращ неговите престъпници да спира на паркинга. Застана в коридора и зачака, после стана свидетел как Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл прекрачват прага свели глави, с белезници на ръцете. И да изпитваха нещо, никой не го показа.
Ченгетата, които ги бяха докарали, предадоха арестуваните на служителя, който ги заключи в три отделни килии. Шоу се качи на горния етаж да намери своя колега на име Чарлс Еджъртън.
Господин Еджъртън беше чернокож, който притежаваше такава издръжливост и сила на характера, че бе успял да съхрани спокойствието и обноските на човек, държащ на достойнството си, докато упражняваше една от най-хаотичните и невротизиращи професии на този свят.
Шоу знаеше, че той лично никога няма да е в състояние да се справи със задълженията на Еджъртън, без да набие някого, започвайки вероятно от лъжливите адвокати, некомпетентните помощник-прокурори, мудните съдии и едва накрая — безскрупулните престъпници.
Беше убеден, че по-голяма част от работата в криминалната правораздавателна система се състоеше от безсмислени хитрувания. Неизискващата много умуване всекидневна работа си взимаше своята дан. Но макар и безсмислена и досадна, системата все пак разполагаше с властта да тика хората в затвора и да променя живота им завинаги. Това беше най-тежкото бреме върху плещите на онези, които бяха част от нея. По някакъв начин Чарлс Еджъртън беше издържал на бремето на този сизифовски труд и все още успяваше да се държи като цивилизован човек. Шоу го смяташе за истински джентълмен.
Затова, когато му се налагаше да се обръща към Чарлс Еджъртън, Шоу се отнасяше с най-голямо уважение. Говореше и действаше предпазливо и обмислено. Дори когато служителят каза на Шоу, че ще трябва да изчака, той запази спокойствие. Прие наказанието да се оттегли в полицейската чакалня без възражения и коментар.
Всъщност чакаше в полицейското помещение, което представляваше гардеробна, чакалня, спалня, столова, пушалня, оригвалня, говорилня, пърдялня и оплаквалия. Тук имаше пейки, шкафчета, няколко дълги маси и разнебитени столове. Ченгетата можеха да правят почти всичко тук, докато чакаха да ги повикат. Някои се напиваха. Други приказваха. Трети се хранеха. Четвърти пушеха. Някои правеха всичко това поред през часовете, които трябваше някак си да убият времето.
Шоу си избра стол до прозореца, по-настрана от общата суматоха, и скоро главата му клюмна. Четиридесет минути по-късно нечий кънтящ в чакалнята глас го стресна. Той последва цивилния до кабинета на Еджъртън, мъчейки се да се мобилизира и главно да се събуди.
Купищата папки и хартии по бюрото на Еджъртън подсказаха на Шоу, че работата му не беше намаляла. Еджъртън седеше сред цялата тази бумащина, в бяла риза, с разхлабена вратовръзка, и изглеждаше почти същият, какъвто го помнеше от години.
Винаги беше предполагал, че Еджъртън е бивш спортист. Състезател по футбол. Изтъкнат лидер в колежа, твърде благоразумен, за да пожертва тялото си в Професионалната лига. Сега, към края на четиридесетте, с високо подстригана коса, започнала леко да посребрява, Чарлс се беше превърнал във внушителна фигура с наднорменото тегло, което обикновено средната възраст носи. Столът му изскърца, когато се изправи да му стисне ръката.
Шоу хвана месестата му длан и отвърна на якото, но сърдечно ръкостискане.
— Чарлс, радвам се да те видя.
— Благодаря, детектив Шоу.
— Как е семейството?
— Добре е, всичко е наред. Благодаря, че се сети. Какво мога да направя за теб?
Такъв си беше Чарли, винаги учтив и конкретен.
— Знам, че си зает, Чарлс, така че ще се постарая да бъда възможно най-кратък, въпреки че това нещо има доста дълга предистория.
Чарлс Еджъртън седеше и търпеливо слушаше обясненията на Шоу. Наистина го слушаше. Не седеше само, чакайки да свърши. Не позволи нито едно телефонно обаждане да ги прекъсне.
— И какво искаш от тях? — попита Еджъртън, когато Шоу свърши.
— Трябва да стигна до Арчи Рейнолдс. Трябва да закова този тип. Незабавно!
— Какво ще им предложиш в замяна?
— Не съм съвсем сигурен. Ще имаме достатъчно срещу всеки от тях, за да ги отстраним за дълго.
— Ще имаш ли? Трябва да го имаме още сега, детектив Шоу. После ще е късно. Трябва всички патици да са ти на мушката, иначе адвокатите им няма да оставят тази работа така. Няма да я оставят, освен ако нямаш нужното, с което да ги заковеш, и то на момента.
— Чарлс, нека да им предложа офертата.
— И каква ще е тя?
— Не много. Нищо, което не би могъл да преживееш. Просто ме остави да го направя. Закриляй ме от адвокатите им. Няма да предложа нищо, което ти не би приел. Ще карам направо. Нямам време за размотаване. Или ще подейства от първия път, или продължавам нататък.
— Добре. Отивай да си изиграеш играта. Ще си затворя за малко очите, освен ако не ми се стори, че може да ми навреди.
— Чудесно. Само това исках. О, и още нещо!
— Какво?
— Гледай, моля те, да ги обработиш добре тия типове, за да не може никой от тях да се изплъзне. Нямам никаква представа дали някой от тях има достатъчно пари, за да излезе под гаранция, но зад всичко това стои дрога, а това означава, че имат пари. Моля те, не позволявай някой съдия да ми провали труда, Чарлс. Тия трябва да останат достатъчно дълго зад решетките, докато някой от тях не започне да поумнява. Никакви въртележки.
— Ще ги наглеждам.
— Чарлс, не допускай да се прецака документацията или да сгафиш, така че някой от тях да изскочи навън.
— Разбирам. Ще внимавам.
Шоу кимна веднъж, сякаш за потвърждение.
— Благодаря ти.
Двамата си стиснаха ръцете. Той слезе с асансьора надолу към подземията на сградата, обмисляйки следващите си стъпки, забил поглед във вратата на асансьора. Някой беше олющил по-голямата част от боята. Изглеждаше като огромна рана на асансьорната кабина, която никога нямаше да зарасне. Шоу реши, че е нарочно, за да се заличат драсканиците. Лечението изглежда не бе имало необходимия ефект. Аналогията не изглеждаше нелепа на Шоу. Той знаеше много добре какво се канеше да прави — нещо почти толкова гадно, колкото престъпленията, които се бореше да спре. Като използването на бивши престъпници мюсюлмани, за да се отърват от пласьорите на кока. Или Джъстин, пазаряща се из разни задни стаички, за да може да върши добро за хората на улицата. Или Шоу приемащ сделката на Де Лука, за да може да продължи да живее и да работи.
По-малката от двете злини. Направи това, което е редно. Не можеш да приготвиш омлет, без да счупиш яйцата. Моралните скрупули с цялата им баналност се стовариха върху главата на Шоу, но той продължи да ги разчиства от пътя си.
„Израненият“ асансьор се приземи с тътен.
Шоу премина по студените, тесни коридори и намери Спърлинг и Импелитери, които го чакаха на пропуска.
Бяха се спрели на път към Централата, за да си купят чисти ризи. Импелитери си беше купил само една черна фланелка, каквато носеше под кашмирения пуловер. Спърлинг беше избрал риза с дълъг ръкав. Беше я закопчал догоре под синия блейзер. Придаваше му по-изискан вид, не толкова размъкнат, съответстващ на модерния стил на Импелитери.