Шоу им каза, че всичко е уредено и тримата продължиха към първата стая за разпит.
Той ги помоли да останат с него. Трябваше да се овладее и да сдържи гнева си. Способен бе не на шега да заплаши човек със смърт. Това, което се канеше да направи беше маневра, макар в този момент наистина да изпитваше желание да убие някого. Остави се да бъде завладян от изкусителната сила на това желание. Беше си позволил насладата от садистичното усещане, особено след като негов обект бяха хора, толкова опасни, но изцяло в ръцете му като Елис Марвин, Тусан Джейкъбс и Уили Мичъл.
Шоу искаше да ги убие. И в същото време не искаше. Даваше си сметка за психическия тормоз, който щеше да последва, след като наистина си позволеше лице в лице да заплаши човека, седящ пред него, че ще му отнеме живота. Знаеше, че се налага да уталожва своя гняв, който винаги тлееше някъде вътре в него. Знаеше също така, че ако му се опънеха, щеше да избухне и ръцете му да влязат в действие.
Затова искаше Импелитери и Спърлинг да останат с него. Да го озаптяват. Тяхното безчувствено отношение към хора като тези, пред които му предстоеше да застане, неминуемо щеше да рефлектира върху него. Така присъствието им щеше да му се отрази двояко.
Тримата мъже преминаха през малка стая с решетки, където на един стол дремеше Тусан Джейкъбс. Разчорлен и отпуснат, с дългите си плитки и лице — тип Боб Марли, той изглеждаше напълно безвреден. Шоу се опита да си го представи държащ пистолет или лула с кока, или как бие жена си, нещо, каквото и да е, заслужаващо упрек, камо ли присъда.
Той изрита стола на Тусан, за да го събуди. Онзи трепна, събуди се и стреснато погледна Шоу, сякаш го укоряваше за грубостта му.
— Ей, ч’век, само дремнах бе.
Шоу се взря в него и осъзна, че не би могъл да го направи. Тусан Джейкъбс беше твърде кротък и адски безвреден. Или може би само изглеждаше толкова невинен и безсилен да повлияе върху хода на събитията. Щяха да го приберат за твърде дълго време. Така му беше писано. Нищо не може да се направи, помисли си Шоу. Дали ще живее, или ще умре, не бе негова работа.
— Тусан?
— Да, шефе.
— Ти заминаваш за дълго време. За много дълго.
— Да, шефе.
— Искаш ли малко да си помогнеш?
— Как иначе, шефе! Ще се радвам да направя нещо за теб, стига да мога.
— Кажи ми сега, за да не си губя времето… знаеш ли как мога да намеря Арчи Рейнолдс?
Тусан Джейкъбс изпъна гръб и се почеса по главата, прокара длан по лицето си, помъчи се да си придаде вид все едно че наистина си блъска главата.
— Хайде, Тусан.
— Ами, шефе, ти сигурно знаеш, че той живее в Ню Джърси. Сигурен съм.
— Да, но къде?
— Ами, аз никога не съм бил толкоз близък с Арчи, нали разбираш.
— Окей, Джейкъбс, спи тогава.
Тусан се навъси, когато го оставиха. Може би беше проумял колко малко значение има личността му за Шоу.
За Уили Мичъл не беше се намерила свободна стая за разпит, затова го бяха оставили в килията му. Той поздрави Шоу с подигравателна усмивка. Хиленето му помогна гневът на Шоу да лумне като надигащ се от пъкъла адски огън и той блъсна Мичъл в гърдите.
— Ей! — възпротиви се онзи.
Шоу пристъпи към него и заби пръст в лицето му.
— Недей, лайно такова, да ми викаш „ей“! Недей да ми викаш, мамицата ти! Недей да ми се хилиш. И никакви глупости. Нито гък. Нищо. Ще седиш тук, мамка ти, и ще ме слушаш. И сам ще решиш дали да ми изпееш това-онова. Ще ме слушаш и ще си затваряш скапаната уста. После ще ми кажеш каквото искам да науча, или ще речеш „майната ти“ и ще приемеш това, което, кълна се във всеки, когото съм обичал, ще ти направя.
Шоу забеляза омразата, блеснала в очите на Мичъл. „Чудесно — помисли си той. — Мрази ме колкото щеш. Само гледай добре да ме чуеш.“
— Слушаш ли ме? Само ми кимни, мамка ти. Не говори. Кажи ми сега дали искаш да ме изслушаш.
Мичъл кимна.
— Има два факта, които искам да набия в скапания ти, невеж, безполезен и тъп мозък. Два трудни за преглъщане факта. Първо, отиваш в затвора за дълго време. И второ, имам срещу теб ред обвинения. Имам срещу теб обвинение за притежаване на дрога с намерение продажба. Имам обвинение за незаконно използване на оръжие. Имам обвинение в опит за предумишлено убийство. Имам обвинение в убийство. Имам обвинение за съучастие в заговор. Имам обвинение в рекет. Имам повече обвинения от необходимото, за да те натикам в дранголника до края на живота ти. И ако таиш мисълта, че не разполагам с всичко това, знай следното: разполагам с всичките шибани свидетели, които ми трябват, за да кажат срещу теб всяко шибано нещо, което аз пожелая. Мога да направя очна ставка и да те улича за участието ти в нападението на „Ню Лотс“ с колите, за засадата в Ямата, за пожара на сервиза, за нападението над джамията, за всяко проклето нещо, което се е случило напоследък. Второ, ще се погрижа на всяка цена да те пратят някъде, където ще те очистят. Ще намеря затвор с хора от бандите, които вие, Сините тапи, сте прецакали! Ще намеря затвор с мюсюлманите, които ще приемат за свещен дълг да отмъстят за своите братя. Ако си се ебавал с някой в шести клас, и него ще намеря и ще го поставя в една килия с теб. Заклевам ти се, ще се погрижа да направя престоя ти в дранголника най-непоносимата част от живота ти, най-ужасния ад, пред който си се изправял някога. Ако всичко това не те унищожи, първо ще те осакати и така ще те доубие. Ще бъдеш изтезаван, ще те превърнат в скапана кучка и ще те довършат само за една година.
Шоу се вгледа от упор в очите на Мичъл, търсейки страха в тях, търсейки да види дали омразата бе оставила място за него. Не можа да реши със сигурност дали го имаше, или не.
— А сега, предложението ми. Не мога и няма да направя нищо за срока, който ще ти дадат. Но ще направя нещо за мястото, където ще го изтърпиш, ако ми кажеш това, което искам. Това, за което те питам, е просто. Нищожно. Но няма да си губя времето с теб. Сега те оставям и правя същата оферта на твоите момчета. Първият, който каже „да“ и ме убеди, че може да ми помогне, сключвам сделка с него. Ти решаваш. Ще се върна. Когато вляза отново тук, искам да чуя или да, или не, и после ще говорим. Само една дума — да или не. Десет минути.
Когато Шоу излезе, изпита онова разтърсващо, уталожено мрачно чувство, което остава, след като гневът е отминал. Не беше му останало много за Елис Марвин, освен истината.
Както се оказа, нямаше нужда от много.
Елис притежаваше нещо, което другите нямаха. Мозък. Това прави нещата още по-лоши, когато те чака затвор. Шоу можа да долови пресмятанията, емоциите и осъзнаването на предстоящото как прескачат в съзнанието на Елис. Четеше го в очите му. И той му даде това, което имаше — една изстрадана истина.
— Елис — обърна се към него, — интересува ли те една сделка? Само ми кажи да или не, защото съм твърде уморен и отвратен, за да се разтакавам. Да или не?
— Да, разбира се.
— Арчи Рейнолдс застреля твоя брат, нали?
Елис се взря мълчаливо в Шоу.
— Не, не те питам, казвам ти го. Не ми трябваш като свидетел за това. Не става дума за това. Няма адвокат, както виждаш. Не искам изявление от теб. Просто е факт. Извън протокола. Арчи уби твоя брат.
Елис кимна.
— Добре. Сега ме слушай. Искам Арчи Рейнолдс. Предполагам, че след като той е застрелял брат ти, ти също го искаш. Сега ти не можеш да стигнеш до него, но аз мога. Мразя го този шибан тип! Почти го бях хванал, но го изтървах. Това не може да остане така, Елис. Арчи Рейнолдс е зло. Той е зло за теб, зло за мен, зло за всички. Докато ние с теб седим тук, той се подготвя да убива отново, да наранява хора, да отвърне на удара. Усещам го. Готов е да удари и да изчезне вдън земя. Усещам го как се изплъзва, оставяйки след себе си теб и другите да плащате за това. Теб те прибират. За дълго време. Той уби твой близък човек и може да се измъкне невредим след всичко това. Не го оставяй да го направи, Елис. Дай ми Арчи Рейнолдс. Искам това опасно копеле да ми падне в ръцете. Това е всичко, Елис. Искам Арчи Рейнолдс.