— По дяволите. Ако мюсюлманите разберат това, ще имаме още един мъртъв чифут.
— Ей, стига с тия антисемитски тъпизми. Чифут? Еврейче? Всеки път ли, когато има някаква схема, изискваща поне малко мозък, трябва да са непременно евреите?
Импелитери качи колата на тротоара, за да избегне трафика. Тримата подскочиха в седалките си и Шоу се извърна към Спърлинг.
— Ти да не си евреин?
— Да, евреин съм.
— Е, сега трябва да признаеш, Джеймс, че точно в този случай изглежда всичко е замислено от еврейски ум.
— О, хайде, Джеймс, само един евреин може да измисли подобно нещо — добави Импелитери. — Адски коварен замисъл. Прекарваш всеки да играе срещу всеки и прибираш мангизите от разиграванията.
— Импелитери…
— Какво?
— Майната ти!
— Ей, къде ти е скапаното чувство за хумор бе, човек?
— Остана в Холокоста.
— Добре, добре. Успокой се. Имам една новина за теб, евреин или не, с тоя Блум е свършено точно както с всеки друг педал, виновен затова, че си наврях задника в огъня, за да спра тая гадост, която е натворил.
— Напълно ме устройва.
— Майната му на Блум — каза Шоу. — Арчи Рейнолдс е гадняр номер едно. Блум все пак не стреля по хората наоколо. Много път трябва да минем, преди да съберем достатъчно неща срещу него. Сега търсим Арчи Рейнолдс.
Импелитери се извърна към Спърлинг с лукава усмивка.
— Хей, Джеймс!
— Какво?
Импелитери изговори тихо и бавно:
— Само не забравяй. Бам-бам!
Спърлинг кимна.
Шоу присви очи към пътния знак, покрай който минаваха. Пресметна разстоянието до Краун Хайтс. Погледна часовника си и промърмори:
— Хайде, Арчи, хайде, копеленце, дано да си там.
Но Арчи не беше в недвижими имоти „Арбър“. Беше в Бронкс и продаваше своя сааб на собственика на един магазин за вехти крадени коли, който щеше да пренабие номерата върху двигателя на таратайката, да я пребоядиса, да й сложи други идентификационни номера и да я препродаде на два пъти по-висока цена от седемте хиляди, които даде на Арчи.
Арчи си беше осигурил джобните пари, без да се налага да се връща до сейфа в жилището си в Садъл Брук. И сега се зае да изпълнява методично следващите ходове от плана си.
Срещна се с основния си снабдител на кокаин, доминиканец на име Рикардо Арсел. Арсел имаше ресторант в Уошингтън Хайтс, на няколко минути пеша от магазина за таратайки. Пратките кока се напасваха добре между чувалите с продукти, които доставяха всекидневно в заведението.
Арсел знаеше за проблемите на Арчи. Той беше уредил услугите на Санчес. Сега пак щеше да му помогне с уреждането на още няколко други неща.
Двамата седнаха в едно закътано сепаре и договориха месечния пай за Арсел, ако се свърже със своя снабдител, колумбийска група, контролираща малък планински град недалеч от Богота. Сумата щеше да гарантира на Арчи тяхната протекция. А липсата на договор за екстрадиране между Колумбия и САЩ щеше да му гарантира, че дългата ръка на закона няма да го достигне.
След това Арчи взе такси до един платен гардероб в долен Манхатън, където отвори багажна клетка и прибра оттам пет пластмасови карти и пет ключа. Картите осигуряваха достъп на приносителя до пет платени гардероба в Манхатън и Бруклин, петте ключа отваряха багажна клетка във всеки един от тях. Освен картите и ключовете в клетката имаше и валиден паспорт на мъж на име Адам Еверет, но със снимката на Арчи. Арчи си беше купил паспорта преди две години точно за такива критични ситуации.
Единственото, което му оставаше да свърши, беше да вземе Кармен Санчес, за да му помогне при последната среща с Леон Блум.
Арчи знаеше, че не може да рискува да мъкне пачките с пари в Колумбия. Куфари, пълни с банкноти, невинаги минават през рентгеновия контрол на летищата. Трябваше да убеди Блум да предаде парите му на Арсел, докато той отсъства. Санчес му трябваше, за да притисне Блум.
Санчес спря пред банката в уговореното време. Караше раздрънкана хонда акорд, модел 1985, която Арчи се бе съгласил да купи срещу три хиляди долара. Той самият се канеше да стигне с нея до друг град и да вземе самолет до някъде, където снимката му нямаше да е разлепена на всеки терминал.
Санчес беше облечен в джинси и кожено рокерско яке, с червена, бяла и синя линии — алюзия с американското знаме. До него седеше някакъв мъж, който се представи като негов братовчед. Казваше се Хектор. Беше само по джинси и пуловер, като че ли не можеше да си позволи дрехите на Санчес.
Арчи се качи на задната седалка, мислейки, че непознатият наистина може да е братовчед на Санчес. Имаше същите черти на индианец от долината на Амазонка като него.
— Ей, човече — каза Арчи, — нямаме нужда чак от двама души за това нещо.
— Не се притеснявай — каза Санчес. — Няма да плащаш. Аз го вкарвам. След това се оттеглям за малко. Трябва ни някой от семейството тук да държи бизнеса.
— Ремък има ли?
— Да бе, да. — Санчес измъкна един „Смит & Уесън“ деветмилиметров, автоматичен, с пълнител с петнадесет патрона и рече: — Покажи му.
Хектор измъкна оръжието.
Арчи кимна, размърда се и напипа дръжката на своята берета под колана на леките си вълнени панталони „Джаред Барнс“, скрита под копринената риза, ретро, стил — петдесетте години — последният му комплект чисти дрехи. Разкърши рамене и се отпусна на задната седалка, мислейки си как, ако сега ченгетата се опитат да ги спрат, ще ги засипят с куршуми.
Каза на Санчес да кара към моста Бруклин.
— Браунсвил? — попита Санчес.
— Не — отвърна Арчи, — не сега. Ще ти покажа накъде. Ти само мини по моста.
45.
Лойд Шоу и екипът му се намираха на десетина карета от офиса на Леон Блум на Краун Хайтс, когато гласът на Уолтър Уонг прозвуча през пукота на радиостанцията.
— Шоу, обади се!
— Да.
— Как изглежда Блум?
— Ти къде си?
— Пред офиса на компанията. Току-що излезе един, отива към колата си.
— Дебел, мазен тип, с проскубана червена брада и еврейска шапчица на главата.
— Същият.
— Проследи копелето. Гледай да не те забележи. Ще се справиш ли?
— Разбира се.
— Направи го. Дръж ни в течение.
Шоу включи бутона на радиостанцията на приемане.
Уличното движение отново се задръсти и Тони Импелитери изруга:
— Мамка му!
— Спокойно — каза Шоу. — Изключи тази шибана сирена. Още не знаем накъде отиваме. Само задръж.
— Никакъв избор нямам при тоя трафик.
Полицейското радио запращя и отново се чу гласът на Уолтър.
— Тръгва на запад към Истърн Паркуей. Може би към моста. Още не мога да кажа.
— Следвай го. Не се приближавай прекалено.
— Страхотно! — възкликна Импелитери. — Тоя е тръгнал към нас. Минаваме по Флетбуш авеню и може би ще го прихванем.
— Добре. Давай.
Импелитери пусна сирената на колата и едва успя да се провре през задръстените улици. Въпреки това им струваше пет минути, докато излязат на Флетбуш.
Шоу вдигна микрофона на радиото и повика Уонг.
— Уолтър, къде си сега?
— Току-що минахме Атлантик авеню.
— По дяволите! — изруга Импелитери. — Сега скапанякът е пред нас.
— Не се притеснявай — успокои го Шоу. — Давай на запад. Не сме много след него.
Той натисна бутона за предаване и каза:
— Съобщи ни, ако излезе на моста или спре някъде.
— Не мисля, че отива към моста. Зави по Уилъби.
— Той е в Бруклин Хайтс — намеси се Джеймс Спърлинг.
След пет минути до тях достигна последното съобщение на Уолтър.
— Паркира. Влезе в бар „Слейдс“ на Монтагю стрийт.