В този миг двигателят запали. Шоу вдигна глока, но Арчи натисна газта. Детективът спря и се прицели в таксито, ала чу зад себе си скърцане на спирачки и плъзгане на гуми по асфалта и се обърна. Една синьо-бяла кола се приближаваше по инерция към него. Той вдигна настрани свободната си ръка, пристъпвайки назад, но не беше достатъчно бърз. Патрулът го блъсна в левия хълбок, отпращайки го върху капака. Главата му се удари в предното стъкло. Останал без въздух, Шоу се превъртя и падна на платното. Помъчи се да запази съзнание, дишайки дълбоко. Чу как колата продължи напред и ченгетата отвориха вратите.
— Аз съм ченге — изпъшка той. — На служба съм. На служба съм… — Помъчи се да се изправи на крака и да извади значката си пред двамата униформени полицаи, които се втурнаха към него с насочени пистолети.
Накрая отчаяно вдигна значката си, надявайки се, че няма да го застрелят. Спомни си онази нощ, когато едни други ченгета за малко да го убият на улицата в Бруклин.
Чу как единият полицай изрева:
— Не стреляй! Ченге е.
Шоу усети как нечии ръце го повдигнаха.
— Той е в онова такси! Дръжте онова такси!
— Добре ли сте? — попита униформеният.
— Влизайте в патрулната кола. Не изпускайте шибаното такси — повтори Шоу.
Сякаш мина цяла вечност, докато влязоха в патрулната кола. Таксито на Арчи вече беше набрало скорост и отминало три-четири пресечки нагоре по улицата, преди ченгетата да се понесат след него.
Арчи чу сирените и кракът му натисна докрай газта. Не можеше да различи откъде идват. Единствената му мисъл беше да се измъкне от района, да увеличи разстоянието между себе си, онзи бар и сирените. И тогава мерна в огледалото мигащата синьо-червена лампа зад себе си.
— По дяволите!
Блъсна яростно волана с юмрук. И тогава забеляза момичето. На около половин каре пред него. С ученическа раница на гърба. Пързалящо се на летните си кънки, маневриращо по улицата, отбягвайки тесните тротоари и бордюри.
Арчи се усмихна и натисна още по-здраво вече стигащия почти до пода педал на газта.
Шоу и ченгетата чуха сблъсъка и писъка едновременно. И после видяха телцето, вече отпуснато, да излита нагоре в дъга, ударено с такава ужасяваща сила, че прелетя над покрива на колата, подскочи и се пльосна на пътя им.
Ако Шоу шофираше, сигурно щеше да мине направо през тялото, без да спре. Но не и полицаят, който караше. Той рязко удари спирачките. Внезапното спиране отхвърли Шоу назад. Той се надигна само за да мерне за последен път жълтото такси, завиващо надясно.
Двете ченгета изхвърчаха от колата да видят момичето.
Шоу се пресегна напред, пръстите му се добраха до радиото на патрулната кола и той отчаяно натисна бутона. Със сетни сили съобщи да спрат всички таксита в района. Опита се да надвика какофонията от статичен пукот и дрънкане в полицейския ефир. Повтори съобщението отново и отново, знаейки, че е безполезно. Най-сетне се предаде и се отпусна назад на седалката.
46.
Тони Импелитери седеше на пода, опрял гръб в стената. Беше покрил лицето си с окървавена салфетка. Двама медицински работници се занимаваха с него, почиствайки и превързвайки раните от куршуми в ръката и в крака му.
Бяха минали десетина минути, когато Лойд Шоу успя да се върне с куцане в опустошения ресторант. През това време улицата и заведението се бяха изпълнили с ченгета, медицински екипи и детективи. Даваха първа помощ на ранените и отнасяха загиналите.
Шоу си проправи път към Импелитери.
— Много ли е зле?
— Адски! Кажи ми, че си го спипал, Шоу! Хвана го, нали? Някой трябва да го е спипал. Кажи ми, че някой е хванал тоя педал!
— Не.
— Боже мой, мамицата му!
Шоу извърна глава от Импелитери и се огледа за Уолтър Уонг. Той също седеше на пода, опрял гръб в бара, изпружил крака, все още с блуждаещ поглед. Не забеляза кръв по него, освен няколко пръски по яката и предниците на бялата му риза.
Помещението вонеше на барут и изпражнения. Поне един от мъртвите се беше изпуснал, издъхвайки. И сякаш положението не беше достатъчно гадно, та Шоу чу някой и да повръща.
Все още не беше видял Джеймс Спърлинг. Той присви очи към друга група ченгета и медици и забеляза мършавото тяло на Спърлинг, сгърчено между две маси. Някакъв висок мъж в костюм правеше огледа. Шоу се затътри натам. Спърлинг изглеждаше по-мъртъв от всеки мъртвец, който бе виждал през живота си. Лицето му и приживе не беше особено изразително. Сега, вече мъртъв, всичките му мускули се бяха отпуснали и устата му се беше отворила леко надолу, сякаш издъхвайки беше пуснал едно последно „О“.
Шоу се взря в мъртвия мъж. Не каза нищо и не се опита да се приближи повече. Не смяташе, че има право да променя каквото и да било в смъртта, която бе споходила Спърлинг.
Издърпа един стол и седна недалеч до тялото. Огледа се, мъчейки се да прецени колко убити има. Видя труповете на Санчес и Хектор. Видя и още една група близо до задното помещение и предположи, че се занимават с някой пострадал клиент, без все още да знае, че там лежеше тялото на убития Леон Блум.
Някой помогна на Уолтър да се изправи и той пристъпи към Шоу. Отпусна се съкрушено на един от столовете с вид на човек, който е забравил собственото си име. Примигна, преглътна и продължи да се взира в нищото, без да промълви нито дума.
Медицинският персонал беше стабилизирал Импелитери. Поставиха го на носилка. Докато го откарваха, той видя Спърлинг, напъна се да се надигне въпреки пристегналите го колани и изрева:
— О, Джеймс, Джеймс…
Шоу съобрази, че до този момент Импелитери не беше разбрал, че Спърлинг е застрелян. Когато носилката премина близо, Импелитери посегна към тялото на Спърлинг. Медиците се помъчиха да го задържат. Той се надвеси от носилката с изкривено от болка лице и повторно простена:
— О, Джеймс, Джеймс…
Беше целият облян в кръв. Спърлинг също. Шоу скочи на крака, стисна ръката на Импелитери и промълви:
— Не, недей, Тони. Той си отиде.
Импелитери понечи да се освободи, но силите му бяха на привършване.
— Пусни ме. Пусни ме, по дяволите!
— Не, недей, Тони.
Импелитери изрева към медиците:
— Почакайте, по дяволите, почакайте!
Шоу се изправи пред него, блокирайки пътя му към Спърлинг. Импелитери вдигна очи, осъзнавайки, че Шоу нарочно беше застанал между него и мъртвия му партньор, но без да разбира защо. Стисна ръката на Шоу и той я постави обратно на носилката и я задържа там, помагайки на санитарите да го изнесат навън.
— Какво, за бога, правиш?
— Свърши се, Тони. Остави.
Импелитери погледна още веднъж назад към Спърлинг, после се вкопчи със здравата си ръка в Шоу и го придърпа към себе си, взирайки се в него със здравото си око, пламнало от гняв и омраза.
— Хващаш тоя скапаняк, Шоу! Хващаш го и го убиваш, мамка му! Чу ли ме? Мамицата му, застрелваш го като шибан пес, какъвто е всъщност. Просто го убиваш…
Шоу стисна китката на Импелитери и той най-сетне се отпусна на носилката.
Детективът остана на прага на ресторанта с изкривено лице, гледайки как го откарват. Искаше да му обясни защо не можеше да му позволи да докосне Спърлинг, но осъзна, че моментът не е подходящ.
Името на мъртвия се бе появило в списъка с детективи на Де Лука, защото Джеймс Спърлинг имаше СПИН. На Джеймс му беше ясно, че няма да мине много време, преди колегите му детективи да разберат, че е серопозитивен. И знаеше, че това щеше да бъде краят му. В полицията винаги е имало хомосексуалисти сред ченгетата. И Спърлинг знаеше, че той не е единственият със СПИН, но можеше да предположи какво щеше да последва, когато се разчуе. Вече бе преживял прехвърлянето на стрелковия полигон. От тук нататък щеше да става само още по-лошо. Нямаше да му кажат директно. Но изолацията и отхвърлянето щяха да се задълбочат. Бавно, неотменно, като самата болест, Спърлинг знаеше, че в един момент ще се окаже съвсем сам, работещ някъде на някаква административна служба, нямаща нищо общо с работата на един детектив.