Затова беше приел предизвикателството на Де Лука. Само Шоу знаеше защо — защото то предлагаше на Спърлинг възможността да умре достойно, както се полага на едно истинско ченге. Да загине при изпълнение на служебния си дълг. С колегите ченгета, сражаващ се рамо до рамо с тях.
Шоу хвърли последен поглед към суматохата, кипяща зад гърба му, след което излезе навън. Вдигна един преобърнат стол и седна. Думите на Импелитери отекваха в съзнанието му, но нещо сякаш се бе откъснало от него, заменено от хладина и безразличие, от болезнена празнота. Той си представи как дърпа спусъка по Арчи Рейнолдс и не изпита нито помен от разкаяние, камо ли от неохота.
Импелитери си беше отишъл. Мейсън си беше отишъл. Спърлинг си беше отишъл завинаги. Уолтър изглеждаше толкова изчерпан, че също изглеждаше извън строя.
Бяха толкова близо, а сега всичко се бе превърнало в пълен, окончателен провал.
И сякаш за да стане още по-лошо, до бордюра спря черен немаркиран автомобил и от него излезе Албърт де Лука.
Шоу остана седнал и изгледа с пълно равнодушие приближаването му.
Шефът закрачи по тротоара, облечен в тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка на шарки акцентирани в жълто, позволявайки на почти неиздрасканите кожени подметки на обувките си да докоснат тротоарната настилка.
Албърт де Лука, кралят на следствието, помисли си Шоу. Дори сред тази кървава воняща гмеж.
Де Лука забеляза Шоу, докато минаваше покрай него, погледна го косо и каза:
— Не ставай.
Шоу забеляза колко бяла изглеждаше ризата му и колко стилна бе вратовръзката му, изрядно защипана със златна игла под възела, за да пада елегантно върху безупречната риза, твърде изискана и чиста за такова място, където нещо гадно можеше лесно да я опетни.
Детективът седеше и продължаваше да мисли как Де Лука ще издраска кожените подметки на лъснатите си до блясък обувки. Може би дори щеше да нареже токовете им върху всичките тези счупени стъкла. Със сигурност щеше да ги изцапа с това, по което стъпваше. Жалко за обувките.
Изчака навън, докато Де Лука, шефът на детективите, накара своя помощник да се разшава. Движещият се труп, Конклин, увисна на прага, за да надзирава кой има право да влиза в бара, докато екзалтираният Де Лука ощастливява мъртвите и ранените с присъствието си. Поне тези, които бяха останали.
Шоу сметна, че е твърде късно просто да стане и да си тръгне. Какво пък. Ако Конклин се опита да го спре, той просто ще го удари през лицето и ще го избута от пътя си.
Нещо в апатичното лице на този надут полицейски началник силно безпокоеше Шоу. Вездесъщият организатор. Човекът, който придвижваше хода на нещата. Първопричината на злото, което се беше развихрило около Де Лука, човекът, който беше предизвикал събитията, довели до касапницата в ресторант „Слейдс“.
Шоу се замисли за кървавата баня вътре, за двойната игра на Леон Блум и на недвижими имоти „Арбър“, за исканията на Де Лука, за натиска, за преплитането на интереси. Замисли се как всичко това бе довело дотам, че ченгета като Спърлинг, Импелитери и Мейсън да платят за него — да ги стигнат куршумите и да потънат в собствената си кръв, когато адът се развихри.
В този момент Шоу вероятно беше в състояние да застреля Конклин, само ако посмееше да го провокира с нещо. В този момент той беше готов да застреля всеки, изпречил се на пътя му.
Насили се да извърне очи от Конклин и се взря в екипа, правещ оглед на престъплението — медицинските служители и униформени ченгета, плъпнали навсякъде наоколо.
Видя как Де Лука се насочи към една маса наблизо. Сега дяволът щеше да го изгледа сардонично и да му съобщи, че с него е свършено. Майната му, каза си Шоу. Майната им на всички!
Де Лука изглежда го беше прочел изписано на лицето му, когато придърпа стол и седна на масата срещу него. Той видя пред себе си човек, стигнал до ръба, на който не му пукаше повече какво говори или с кого говори. Или който бе готов да го застреля, след като му съобщеше решението си.
Но Де Лука не беше стигнал до поста шеф на детективите с глупост и боязън. Той притежаваше силно развит инстинкт и безскрупулна натура. Беше достатъчно умен, за да съобрази нещата и да заговори на Шоу спокойно.
— Как си, детектив Шоу? Медицинският екип прегледа ли те?
— Само съм понатъртен тук-там. Няма с какво да ми помогнат.
— Трябва да се приберете у дома.
— Какво значи това? На бунището ли ме изхвърляш? Вече съм история, а?
— Успокой се.
— Как така да се успокоя? Това ли е следващият ти ход, Де Лука? Вече приключваш с нас, така ли?
— Казах успокой се. Мога да разбера какво си преживял. Не съм дошъл тук да нагнетявам обстановката. Покривах теб и хората ти през купища трупове и ранени из цял Бруклин. Не се дръж сега така с мен.
Шоу си помисли за пистолета. После за кроше. Представи си как юмрукът му се стоварва в лицето на Де Лука. Но изведнъж нещо в главата му просветна. Моментът беше напълно подходящ Шоу да се върне към истинското си аз. Но за първи път в живота си, в миг на просветление, той избра по-добрия начин. Ръцете му останаха отпуснати, а устата здраво стисната. Шоу осъзна, че деликатното поведение на Де Лука целеше само едно: да го вкара в разговор. Де Лука не знаеше всичко, с което разполагаше Шоу.
Той си наложи да диша бавно, осъзнавайки колко близо се бе оказал до това да избълва всички обвинения и подозрения и даде воля на гнева си. Преглътна с мъка, решен да не дава на Де Лука това, за което беше дошъл.
Вместо това Шоу повтори въпроса си:
— Само попитах — аз вече минало ли съм?
Де Лука се отпусна на стола и изгледа Шоу. После пробва да подходи към него по друг начин.
— Как е Импелитери?
— Не знам. Прострелян е.
На лицето на Де Лука се изписа фалшива загриженост.
— Съжалявам. Мейсън е добре. Утре ще бъде изписан.
Като някой шибан политик, помисли си Шоу. Конклин трябва да го бе заредил с прясна информация, преди да седне тук и да говори с него.
— Аз нямах възможност и време да се свържа с него.
— Знам.
— Какво стана с Арчи Рейнолдс? — попита Шоу. — Някой залови ли го?
— Не. Подозирам, че се е измъкнал от района. Ще го намерим, бъди спокоен. Защо Леон Блум е бил тук?
— Питай него.
— Той е мъртъв. Ти откъде разбра, че той ще се среща тук с Арчи Рейнолдс?
— Чиста случайност.
— Какво?
— Разбрах и това е. Ти, какво, разпитваш ли ме?
Де Лука се облегна назад. Разбираше, че Шоу няма да му каже нищо.
— Дали те разпитвам? Погледни се само. Да, разпитвам те, защото с теб е свършено, Шоу. Ти си освободен. Прецакан. Прибирай се у дома. Иди и се скатай там, в пещерата си, докато не ти наредя да се върнеш.
— Да се върна за какво?
— Ще ти кажа.
Де Лука прояви разум да не му го каже. Не искаше точно сега да рискува да тласне Шоу към ръба. Не и докато седеше тук, пред него. Твърде мръсен номер щеше да бъде.
На Шоу не му пукаше. Толкова му беше писнало от Де Лука, колкото и на Де Лука от Шоу.
— Той се измъкна с такси.
— Кой?
— Арчи Рейнолдс. Намериха ли таксито?
— Не мисля.
— Може да е навсякъде.
— Какво толкова може да направи, по дяволите? — Де Лука хвърли някакъв оцапан с кръв плик на масата. — Знаеш ли какво е това?
Шоу погледна бегло към плика.
— Беше в джоба на Блум — каза Де Лука.
Шоу не отвърна нищо, но предположи, че картите и ключовете имаха нещо общо с парите на Арчи.
— Знаеш ли какво е това?
— Мога само да предполагам — отвърна Шоу.
Де Лука стана и погледна за последен път Шоу.
— Довиждане, детектив. Прибирай се вкъщи.
Вкъщи, помисли си Шоу. Какво всъщност значи „вкъщи“?
47.
Преди да си тръгне, Лойд Шоу се върна в ресторанта и взе бутилка „Джак Даниълс“ от рафтовете на бара, една от малкото, които не бяха пръснати от куршуми.