— Изчакайте тук. Ще ви извикат след минута.
Шоу кимна, без да го удостои с поглед.
Докато мъжът се отдалечаваше, той усети как бипърът запулсира на бедрото му. Присви очи към малкия екран от течен кристал, разпозна номера на клетъчния телефон на Уолтър Уонг и моментално извади телефона, за да му се обади.
Пристъпи навън в коридора и запуши с пръст лявото си ухо, за да заглуши какофонията, която цареше наоколо.
— Уолтър, къде си? Какво стана? — Едва чуваше гласа му.
— На път за Седемдесет и трети участък. Братовчед ми се обади. Събрал е куп говна за недвижими имоти „Арбър“.
— Какво е открил?
— Не знам. Дори не го е принтирал. Само е свалил няколко файла и ги е пуснал през модема до нашия компютър в Седемдесет и трети.
— Кога?
— В момента привършва.
— Кога ще имаш информацията?
— Когато стигна, трябва да е там. Не знам с какво разполага. Не знам колко време ще ми отнеме да разпечатам всичко. Ще бъда там след петнадесетина минути.
— Добре, обади ми се, когато пристигнеш. Ще оставя бипъра включен.
Шоу усети потупване по рамото. Обърна се и видя зад себе си Конклин, който го гледаше втренчено.
— Насам.
Помощникът го поведе по коридора. В дъното двамата минаха през някаква странична врата и се озоваха в по-малък кабинет.
Тук нямаше толкова хора и бе по-тихо и спокойно.
Де Лука се появи отнякъде и въведе Шоу при началника.
Уилям Бъртън седеше зад масивно дървено писалище, върху което се виждаха само телефон, касетофон и жълта служебна папка. Шоу беше виждал и бе слушал много за този човек по разни поводи. Уилям Бъртън, с благородната си осанка, внушаваща уважение, със строгия си сив костюм, синя риза и вратовръзка на райета беше самото олицетворение на полицейски шеф. Но Шоу нямаше представа дали изобщо беше в състояние да изпълнява функциите си в този критичен момент.
Беше погълнат от съдържанието на някаква папка. Шоу реши, че това е неговото досие.
Други двама мъже в костюми стояха близо до писалището, облегнати на решетката на радиатора, със скръстени ръце и здраво стиснати зъби. Шоу разпозна в единия от тях агент на ФБР, прикрепен към офиса в Ню Йорк. Предположи, че и другият е федерален агент.
Технически екип от трима полицаи седеше около сгъваема маса до отсрещната стена. Два високоговорителя, инсталирани на масата, пукаха от статичния шум. Единият от специалистите намали звука. Цивилен мъж със слушалки на главата седеше от другата страна на масата и следеше излъчванията.
Телефонът на полицията беше със специално предназначение, свързан с всички налични проследяващи и записващи устройства. Чрез него обажданията на Арчи Рейнолдс щяха да достигнат направо до шефа.
Шоу добре знаеше, че при всяко отвличане, водещият преговорите е ключовият елемент. Приемаше се, че никой роднина не би могъл да бъде в адекватно емоционално състояние, за да води ефективно преговори с похитителите. Изглежда Уилям Бъртън вече бе нарушил това основно правило.
Без обяснения или предисловия Де Лука представи Шоу.
— Господин началник, това е детектив Шоу.
Той пристъпи напред.
Мъжът зад писалището вдигна очи. Не стана, за да се ръкува. Шоу също не протегна ръка.
— Вие се занимавате с този Рейнолдс, нали? — премина направо на въпроса.
— Да.
— Той държи дъщеря ми. Знаете ли какво иска?
— Не съвсем. Може да иска пари или безпрепятствено да се измъкне от страната. Но ако наистина държи дъщеря ви, знам, че ще пусне куршум в главата й в момента, в който реши, че повече няма нужда от нея. Ако не го е направил вече.
По израза на лицето на началника Шоу разбра, че никой досега не се бе осмелил да му даде толкова откровена прогноза. На Шоу му беше все едно.
— Звучите твърде убедено.
Предизвикателството накара Шоу да отметне глава. Той погледна Бъртън в очите.
— Абсолютно сигурен съм. Арчи Рейнолдс е убиец. Чудовище. Той ще дръпне спусъка без никакво колебание. Без нито секунда колебание. За мен той не е човешко същество.
Лицето на шефа на полицията се сгърчи. Шоу не беше сигурен дали изражението му бе предизвикано от него самия, или от отговора му.
— Сигурен сте, че все още е жива?
— Надяваме се да е така — отвърна Бъртън.
— Надявате се! Говорихте ли с него? Той съобщи ли ви исканията си? — Шоу се обърна към Де Лука: — Да не искате да кажете, че сте разговаряли с него, без да изискате доказателство, че е жива?
Никой не отговори.
— Господин началник, всички знаем процедурата. Защо вие…
— Не ми дръжте такъв тон, детектив — вдигна ръка шефът. — И не ми задавайте въпроси. Тук аз задавам въпросите.
Шоу пренебрегна думите му и продължи да говори. Пристъпи напред и опря ръце върху писалището.
— Ако той се поколебае да ви даде да говорите с нея по телефона, смятайте, че е мъртва. Надявам се, че не вие преговаряте с него. Невъзможно е един родител да се справи. Дори и да е професионалист.
— Свършихте ли? — Гласът на Бъртън остана спокоен, но Шоу долови стаената в него ярост.
Шоу отстъпи назад.
— Изглежда вие сте част от неговите искания — продължи Бъртън. — Той държи да занесете парите. Трябва да чакате в офиса отпред. Останете тук и бъдете готов да изпълните указанията ми.
— Кога се очаква да се обади отново?
— Скоро. Излезте навън и чакайте.
Началникът се обърна към Де Лука смятайки, че Шоу ще се подчини на заповедта му. Шоу обаче не помръдна. Бъртън заговори на Де Лука.
— Не! — прекъсна го Шоу.
— Какво? — Бъртън отново се извърна към него, сякаш не вярваше на ушите си.
— Чухте ме. Казах, не!
— Отказвате да се подчините на заповедта ми?
— Така ще я убиете! Няма да участвам в това.
Шоу се обърна, готов да напусне. Де Лука го сграбчи за ръката.
— Шоу!
Той се извърна с лице към шефа, свил юмруци. Погледът на Шоу накара Де Лука неволно да отпусне хватката си.
Гласът на полицейския шеф прозвуча напрегнато.
— Главен детектив!
— Да, сър.
— Изведете го оттук! Вие сте прав. Той е неуправляем. Не искам да участва в операцията. Уволнен е! Приберете му оръжието и значката на излизане.
Де Лука отпусна хватката си.
Шоу хвърли последен поглед към мъжа зад писалището. Разбираше, че този човек бе решил да съхрани властта и авторитета си с цената на една грешка, която можеше да се окаже фатална. За миг му се дощя да опита отново, но Де Лука настоя:
— Хайде!
Шоу поклати глава, било от неприязън, било от съчувствие, след което излезе, следван от Де Лука.
Когато се озоваха в коридора, Шоу зави и продължи да крачи към асансьора, без да се обръща назад, без да го интересува повече нито Де Лука, нито шефа на полицията, нито който и да било друг. Стигна до асансьора и блъсна с длан бутона за надолу, изпитвайки желание да удари главата си в стената.
— Шоу! — извика след него Де Лука.
Той се извърна.
— Искаш да вземеш оръжието и значката ми? Само опитай! Давай! Искаше да ти кажа „майната ти“. Е, добре. Майната ти! Майната ви на всички. Вие ще я убиете. Той, ти, всички вие!
Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Де Лука набута Шоу в клетката, пристъпи след него и изрева:
— Млъкни!
Вратите се затвориха и Де Лука се извърна към него.
— Шоу, ти си прав. Добре, прав си.
Гневът му тутакси утихна.
— Имаш ли нещо, детектив? Някакви следи? Каквото и да е?
— Аз н… Не знам. Може би. Не е много.
Де Лука бръкна в джоба си и извади карта и връзка ключове. Подаде ги на Шоу.
— Колата ми е на паркинга. Вземи я. Картата е пропуск за него. Второ ниво под партера. Мястото е обозначено.
Вратите на асансьора се отвориха. Шоу излезе навън.
— Тръгвай и направи каквото можеш.