Но Рабле познава и образа на монасите — тунеядци и лакомници; този аспект на пиршествените образи е разкрит например в четвъртата книга в главата „За пребиваването на монасите предимно в кухнята“. Като описва как Гаргантюа прекарва времето си през периода на възпитаването му в схоластичен дух, Рабле показва в сатиричен аспект дори лакомията на своя герой (прекарването на времето от младия Гаргантюа тук много наподобява на деня на „някой си абат“). Но този тесносатиричен аспект в романа на Рабле има много ограничено и подчинено значение.
Усложнен характер има у Рабле „Прославянето на Гастер“. Тази хвала, както и предшествуващите я глави за гастрономите и техните прекомерни пиршествени приношения на Гастер, е изпълнена с борбата на противоречиви тенденции. Тук пиршественото излишество се съчетава с безсмислената лакомия на гастрономите, които боготворят червото. Самият Гастер „изпраща тези маймуни (т.е. гастрономите) при своето нощно гърне, за да погледат и да поразмислят какво божество се намира в неговите изпражнения“. Но на фона на тези отрицателни образи на безсмисленото чревоугодие (отрицанието обаче не засяга самите ястия и вина, поднасяни от гастрономите) се възвишава могъщият образ на самия Гастер, изобретателя и създателя на цялата човешка техническа култура.
В раблеистката литература може да се срещне твърдението, че в прославянето на Гастер в зародиш се съдържа историческият материализъм. Това е и вярно, и невярно. На този етап на историческото развитие, когато е творял Рабле, и дума не може да става за зачатъци на исторически материализъм. Но тук в никакъв случай не бива да се вижда само примитивен „материализъм на стомаха“. Гастер, който изобретява земеделието, начини да се съхранява зърното, военното оръжие за неговата защита, начини за превозването му, построяването на градове и крепости, изкуството да бъдат разрушавани те, а във връзка с това изобретява и науките (математиката, астрономията, медицината и др.) — този Гастер не е биологичното черво на животинския индивид, а въплъщение на материалните потребности на организирания човешки колектив. Това черво изучава света, за да го победи и подчини. Ето защо в хвалата на Гастер звучат и победно-пиршествени тонове, които в края на прославянето преминават в техническа фантастика на бъдещите завоевания-изобретения на Гастер. Но към тези победно-пиршествени тонове се примесват тонове на отрицанието, защото Гастер е користен, алчен и несправедлив: той е изобретил не само построяването на градове, но и начините за тяхното разрушаване, т.е. войната. С това се усложнява образът на Гастер, в него се внася дълбоко вътрешно противоречие, което Рабле не е могъл да разреши. Но той не се е и опитвал да го разреши: Рабле оставя противоречивата сложност на живота, той е уверен, че всемогъщото време ще намери изход.
Ще подчертаем, че победно-пиршествените образи у Рабле са винаги исторически обагрени, както това особено ясно личи в епизода с превръщането на кладата, която изгаря рицарите, в пиршествено огнище; пирът става сякаш в нова епоха. Но нали и карнавалният пир е ставал сякаш в утопичното бъдеще, във върналия се Сатурнов век. Веселото, тържествуващото време говори с езика на пиршествените образи. Както споменахме, този момент и досега се е запазил в нашите наздравици.
Има още една много съществена страна на пиршествените образи, която тук не засегнахме: това е своеобразната връзка на яденето със смъртта и с преизподнята. Думата „умирам“ между другите си значения е означавала и „погълнат съм“, „изяден съм“. Образът на преизподнята у Рабле неразделно се преплита с образите на яденето и пиенето. Но преизподнята има у него също и значението на топографска телесна долница, той я изобразява и във формите на карнавала. Преизподнята е една от най-важните възлови точки в романа на Рабле, както и в цялата ренесансова литература (неслучайно нейното начало слага Данте). Но на образите на материално-телесната долница и на преизподнята ние посвещаваме специална глава: там пак ще се върнем на тази страна на пиршествените образи, която ги свързва с преизподнята и смъртта.
Накрая още веднъж ще подчертаем, че пиршествените образи в народно-празничната традиция (и у Рабле) рязко се различават от образите на частно-битовото ядене, на битовата лакомия и пиянство в раннобуржоазната литература. Вторите са израз на наличната заможност и ситост на индивидуално-егоистичния човек, израз на индивидуалната наслада, а не на общонародното тържество. Те са откъснати от трудовия процес и борбата; те са отчуждени от народния площад и са затворени в рамките на дома и стаята („домашно изобилие“): това не е всеобщ пир, в, който участвуват всички, а домашен гуляй с гладни просяци на прага; макар тези образи на яденето да са хиперболизирани, това е израз на алчността, а не на чувството за социална справедливост. Това е неподвижен бит, без каквото и да било символично разширение и универсално значение, безразлично дали той се изобразява тесносатирично, т.е. чисто отрицателно, или положително (като заможност).