В латинската рекреативна литература от XII и XIII в. пиршествените образи, както и образите, свързани с производителната сила, обикновено се концентрират около фигурата на монаха — пияница, лакомник и сладострастник. Образът на този монах е доста сложен и неравен. Първо, като прекомерно отдал се на материално-телесния живот, той се оказва в рязко противоречие с аскетичния идеал, на който като монах служи. Второ, неговата прекалена лакомия е паразитизъм на неработещ тунеядец. Но заедно с това той се оказва за авторите на тези произведения носител на положителното „блажно“ начало — яденето, пиенето, производителната сила, веселието. Авторите на тези истории дават в своя образ и трите момента едновременно: не може да се каже къде завършва хвалата и къде започва порицанието. Авторите най-малко са проникнати от аскетичния идеал. Акцентът почти винаги пада именно върху блажния момент в тези истории. Ние чуваме гласа на демократичния клирик, който се опитва да прослави материално-телесните ценности, като в същото време си остава в рамките на църковната мирогледна система. Тези произведения, разбира се, са били свързани с рекреациите, празничното веселие, блажните дни и разрешените през тези дни волности.
Ще се спрем на една подобна история, която е била много популярна. Нейното съдържание е съвсем просто: един монах прекарвал нощите с омъжена жена, докато най-после мъжът на тази жена го спипва и го кастрира. Авторите съчувствуват по-скоро на монаха, отколкото на мъжа. При характеристиката (иронична) на „целомъдрието“ на героинята обикновено се посочва такъв брой на нейните любовници, който е просто невероятен. В същност тази история не е нищо друго освен „трагически фарс за загиването на монашеския фалос“. За популярността на тази история говори големият брой стигнали до нас нейни ръкописи, от XIII в. нататък. В редица ръкописи тя се дава във формата на „весела проповед“, а през XV в. са й придавали дори формата на „страдания“. Така например в парижкия кодекс е наречена „Passio cuiusdem monachi“. Тук тя е оформена като евангелско четиво и започва с думите: „Имало едно време…“ По същество това наистина са „карнавални страдания“.
Една от най-разпространените теми на латинската рекреативна литература от XII и XIII в. е била темата за предимствата на клирика пред рицаря в любовните работи. От втората половина на XII в. до нас е стигнало например произведението „Любовен събор в Ремиремонт“, в което се изобразява събор на жени. В изказванията на участничките в този събор именно се възхваляват предимствата на клириците пред рицарите в любовните работи. Аналогични по тематика са многобройните произведения от XIII в., в които се изобразяват събори и синоди на духовенството, свикани, за да бъде защитено правото на клириците да имат жени и държанки (конкубини). Това право се доказва с пародийни позовавания на Евангелието и други свещени текстове.7
Във всички тези произведения фигурата на клирика или монаха става противоречива носителка на производителната мощ и материално-телесното излишество. Подготвя се образът на брат Жан и отчасти образът на Панург. Но ние се отклонихме от пиршествените образи в истинския смисъл на думата.
През същата епоха средновековната пиршествена традиция се развива по още две линии: в пародийните литургии на пияниците и в латинската лирика на вагантите. Тези явления са добре известни и не е нужно да се разглеждат подробно. Наред с пародийните литургии на пияниците („Missa de potatoribus“ или „Potatorum missa“) имало е и литургии на комарджиите („Officium lusorum“), а понякога двата момента — виното и играта — са се обединявали в една литургия. Понякога тези литургии доста строго се придържат към текста на истинските църковни литургии. Образите на виното и на пиянството тук почти напълно са лишени от амбивалентност. По характера си тези произведения се доближават до повърхностните формални пародийни травестии от новото време. В поезията на вагантите образите на виното, храната, любовта и играта разкриват връзката си с народно-празничните форми. Тук има и влияние на античната традиция на трапезните песни. Но, общо взето, пиршествените образи в поезията на вагантите тръгват по новата линия на индивидуално-лиричното развитие.
Такава е пиршествената традиция в латинската рекреативно-празнична литература от средновековието. Влиянието на тази традиция върху Рабле, разбира се, е абсолютно безспорно. Произведенията от тази традиция имат освен това огромно осветляващо значение като родствени и паралелни явления.
7
Спора на клирика с рицаря са разработвали и произведения на вулгарните езици (вж. книгата на