— Изцяло подкрепи Радек и Чо-Рам. Той си има отговорности у дома и няма никакъв интерес да бъде въвлечен в една нескончаема война на юг.
Белдин погледна към свитъците на работната ми маса.
— Имаш ли някакъв напредък?
— Донякъде. Обаче работата е много пипкава.
Обясних му за сравнителния метод, по който работех.
— Ловко — поклати глава той.
— Благодаря.
— Не се отнасяше за теб, Белгарат, а за Необходимостта.
— Не беше толкова лесно, колкото ти се струва. Няма да повярваш колко време отнема да се напаснат два пасажа.
— Каза ли на близнаците за това?
— Заети са с друго.
— Но пък те най-добре ще се справят. Това е по-важно от всичко останало сега.
— Мога и сам да се оправя, Белдин.
— Да не би да надушвам професионална ревност, момче? Пророчеството не върши никаква работа, ако не го свържеш с фактите. Във всички дела близнаците действат като един, нали?
— Предполагам.
— Когато ти се опитваш да разчетеш Мрин, мисълта ти постоянно трябва да бяга напред-назад в миналото и бъдещето. А на тях това няма да им се налага. Белтира би могъл да чете Дарин, а Белкира — Мрин. Щом се натъкнат на съвпадения, на мига ще разгадаят посланието. Ще вършат за минути онова, което на теб ти отнема дни.
Аз при мигнах.
— Ама наистина е така. Въобще не ми беше хрумвало.
— Очевидно. Хайде да вървим и да прехвърлим твоето бреме на техните рамене. А ти ще можеш да направиш нещо полезно — като да насечеш дърва за огъня например или пък да изкопаеш някоя канавка. Навестявал ли си Поул?
— Бях зает. Наистина ли ти отне цяла година, за да заведеш алорните в земите им?
— Не. Минах набързо през Малория да видя дали нещо се е променило.
— И?
— Не и до този момент. Може би до ушите на Торак още не е стигнало какво стана в Рива. Да вървим да вземем Поул. Най-добре ще е да отидем заедно до там, а после да измислим някаква стратегия, преди окончателно да се установя в Мал Зет.
— Май наистина така ще е най-добре. Успях да разчета някои послания за бъдещите няколко века, докато изпробвах сравнителния метод. Мисля, че нищо значимо няма да се случи през това време. Но все пак нека отново прегледаме всичко заедно. Случва се да пропусна нещо.
— Ти? Не е възможно.
— Престани да остроумничиш, Белдин. Не ми е до това сега. Да прехвърляме по-скоро работата на близнаците и да потегляме за Ерат, за да се видим с Поул.
Близнаците веднага схванаха сравнителния метод. Белдин наистина беше прав. С два чифта очи — единият за Дарин, а другият за Мрин — те биха напреднали много по-бързо от мен. След като се разделихме с тях, Белдин прие формата на синеглав ястреб, с която много се гордееше, а аз отново станах сокол. Размахахме криле на северозапад, за да кацнем най-накрая при Поулгара.
Има една стара приказка за принцесата, която била заключена в самотен замък, заобиколен от гъсталак с бодливи храсти. Имението на Поул в северната част на Сендария много приличаше на този замък. Само дето вместо храсти наоколо растяха рози, които не бяха подрязвани и оформяни векове наред. Стъблата им бяха дебели колкото ствол на дърво, а дължината на бодлите стигаше най-малко четири инча. Ластарите така се бяха оплели, че никой не би могъл да мине през тях, без да му одерат кожата. Затова откакто къщата беше изоставена, никому не бе хрумвало да припари до нея. Безопасността на Поул беше напълно осигурена.
Кацнахме пред входа, преобразихме се в хора и аз почуках на вратата. Ехото от ударите прокънтя в цялата къща. Само след няколко минути чух гласа на Поул иззад вратата:
— Кой е там?
— Аз съм, Поул. Отвори.
Беше препасала престилка и носеше кърпа, усукана около главата й като тюрбан. В ръцете й имаше метла, омотана с парцал, по която висяха паяжини.
— Какво правиш, Поул? — попита Белдин.
— Чистя.
— Ръчно?! Защо не пробваш някой друг начин?
— Това е моята къща, чичо. Ще я чистя, както аз реша.
Белдин поклати глава.
— Странно същество си ти, Поулгара — отбеляза той. — Векове наред учиш как да си улесниш живота, а после отказваш да използваш наученото.
— Въпрос на принцип, чичо. Ти нямаш принципи, така че не би ме разбрал.
Той направи дълбок поклон пред нея.
— Едно на нула за теб, Поул. А сега, лейди, ще бъдете ли така добра да дадете подслон на двама изморени пътници в прекрасната си къща?
Тя се направи, че не забелязва опита му да бъде остроумен.
— Какво искате?
Никак не беше учтива.
— Имаме малко семейно събиране в Долината, Поул — казах аз. — Няма да е добре да отсъстваш.
— И дума да не става.
— Не се инати, Поулгара — намеси се Белдин. — Важно е. И имаме нужда от теб. — Той я побутна невъзмутимо и се намърда в преддверието.