— Май ще е най-добре да обърна повече внимание на своите учебници — промърмори той на себе си, гледайки към лавиците, отрупани с книги и свитъци, които бяха разположени по цялата дължина на тесния му кабинет. — Освен това сигурно ще ми трябва по-обширна стая — добави той. Младежът изведнъж си спомни за кулата на Белгарат и тя му се видя толкова подходяща, че представата за нея изведнъж го изпълни с копнеж. Имаше нужда от усамотено място, където да се задълбочи в току-що наученото. В западната част на Цитаделата имаше една неизползвана кула. Там беше студено и имаше постоянно течение, но нямаше да отнеме много време, за да бъде пригодена за живеене. Трябваше само малко хоросан за запълване на дупките в стените, свястно стъкло за прозорците и поправка на камината.
После той въздъхна внезапно. Това щеше да си остане само мечта. Той имаше жена и семейство, а и кралство, което да управлява. Научните занимания бяха невъзможни за него, не можеше да се потопи в тях като първите ученици на Алдур. При това Гарион трябваше да признае, че не е учен от тяхното ниво. Но ако имаше малко време, няколко века например…
Тази мисъл го завладя напълно. Трудът, който току-що прочете, пренебрегваше времето. За Белгарат Магьосника вековете не бяха нещо повече от годините за обикновения човек. Той беше отделил четиридесет и пет години да изследва тревата, а само боговете знаят колко време му е трябвало да прозре причината за създаването на планините. Гарион си даде сметка, че той не знае дори какви въпроси да задава, какво пък остава за начина, по който да открие отговорите. Но знаеше поне първия въпрос: „Защо?“
Тогава погледът му попадна на писмото от неговия дядо. То беше кратко.
„Гарион — прочете той, — вече държиш резултата на този нелеп проект, от който двамата с Дюрник бяхте толкова запалени. При теб е началото и средата. Но ти вече знаеш края, ако изобщо нещо подобно може да има край. Някой ден, когато ти остане време, намини да поговорим за това. А сега аз отново ще се върна към моите бележки за планините.
Гарион подскочи стреснато, когато вратата в кабинета му внезапно се отвори.
— Още ли не си свършил? — попита Се’Недра. Макар да бяха женени от доста време, Гарион все още леко се стряскаше от това колко кльощава беше жена му в действителност. Когато не я беше виждал повече от няколко часа, тя сякаш порастваше в неговата представа. Вярно, тялото й беше съвършено изваяно, но бе много, много малка. Само огнената й коса я правеше по-забележима.
— Да, скъпа — каза той, подавайки й последните глави, които тя жадно грабна.
— Най-после!
— Трябва да се научиш на търпение, Се’Недра.
— Гарион, вече два пъти бях бременна. Известно ми е всичко за търпението. А сега стой тихо и ме остави на мира — тя си придърпа един стол близо до масата и започна да чете. Се’Недра беше получила най-доброто образование, което можеше да й предложи Толнедранската империя, но мъжът й все се изненадваше колко бързо може да прочете някой текст. Трябваше й не повече от четвърт час, за да стигне до последния лист.
— Това не е завършено! Той още не е написал края!
— Не мисля, че историята е свършила, скъпа — каза Гарион. — Ние всички знаем какво стана във фермата на Фалдор, затова дядо е решил, че няма смисъл да се връща отново към тези събития. — Той замислено се облегна на стола си. — Толкова неща са се случили, без някой от нас да си е давал сметка какво всъщност става. Дядо дори не живее в един и същи свят с нас. Споменал го е на няколко места. Ще ми се да имах достатъчно време, за да отида в Мал Зет и да поговоря с Цирадис. Някъде съществува друг свят, за който ние не знаем нищо.
— Разбира се, че има, глупчо! Недей да досаждаш на Цирадис! Говори с Ерионд. Той всъщност знае всичко.
Това насочи мислите на риванския крал в съвсем друга посока. Се’Недра беше права! Ерионд беше в дъното на всичко, което те правеха. Торак и Зандрамас са били грешки. Ерионд беше истината. Битката между двете Необходимости имаше толкова просто обяснение! Торак е бил резултат от допусната грешка. Ерионд беше поправката на тази грешка. Се’Недра вероятно инстинктивно беше прозряла това. Пратеника на боговете обаче го беше проспал.
— Понякога си толкова умна, че чак ме плашиш — каза той на жена си с далечна отсянка на злоба.
— Така е — дръзко отговори тя. — Знам това, но ти все още ме обичаш, нали? — И тя му се усмихна с онази обаятелна усмивка, която винаги караше коленете му да омекват.
— Разбира се — отвърна той, опитвайки се да изглежда корав и царствен. — Какво казва дядо в писмото, което ти е изпратил?