Обсадихме Стис Тор и след няколко дни той падна. Двамата с Белдин се втурнахме напред и успяхме да стигнем безвкусно претрупания палат на Селмисра само три скока преди разярените риванци. Категорично не искахме някой да убие Змийската кралица. Поне не преди да сме й задали няколко въпроса. Пробягахме коридора, който водеше към тронната зала, влетяхме в огромното и зле осветено помещение и залостихме вратата зад себе си.
Селмисра беше сама и без телохранители. Евнусите в двореца бяха дали клетва да пазят живота й, но явно тя не беше в сила там, където се проливаше кръв. Както обикновено, Змийската кралица се изтягаше на трона си и се любуваше на своето отражение в огледалото, сякаш навън нищо не се бе случило. Изглеждаше някак крехка и ранима.
— Добре дошли в Стис Тор, господа — каза тя сънливо. — Не се приближавайте много — предупреди, посочвайки нехайно към кълбото малки зелени змии, които нервно се гърчеха около трона. — Всичките ми слуги ме изоставиха, но малките домашни животинчета са ми още верни.
Езикът й се плетеше, а очите й бяха някак не на фокус.
— Няма да имаме голям успех тук, Белгарат — измърмори Белдин. — Тя се е надрусала почти до припадък.
— Ще видим — отвърнах късо. Приближих още малко към трона и зелените змии взеха да съскат заплашително. — Нещата май не вървят на добре, а, Селмисра — обърнах се към нея. — Трябваше да се досетиш как ще реагират алорните. Какво те прихвана да убиваш Горек?
— Навремето това ми се видя добра идея — промърмори тя.
По залостената врата взе да се блъска неистово.
— Укроти тези ентусиасти и ми пази гърба — казах на Белдин.
— Дадено — отвърна той, — но не се заседявай дълго тук.
Почувствах как Волята му взе да се надига.
— Знаеш ли кой съм аз? — попитах сънливата кралица.
— Разбира се. В библиотеката ми има цяла камара книги, посветени на теб и твоите подвизи.
— Добре тогава, можем да си спестим уморителното представяне. Говорих с няколко от твоите убийци в Рива. Единият от тях ми каза, че тази глупост не била изцяло твоя идея. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?
— Защо не? — От нейното безразличие ме побиха тръпки. — Преди около година в Стис Тор дойде един човек с предложение към мен. То беше много примамливо и аз го приех. Това наистина е всичко, Белгарат.
— Какво толкова съблазнително ти предложи, та да се изложиш на опасността от отмъщението на алорните?
— Безсмъртие, Древни, безсмъртие.
— Нито един човек не е способен да ти предложи такова нещо.
— Предложението не дойде от човек — или поне ме накараха да повярвам в това.
— Кой беше този, който ти предложи такава нелепост?
— Името Зедар говори ли ти нещо, Белгарат? — тя видимо се забавляваше.
Много неща си дойдоха на мястото, включително и причината за заповедта да не убивам Зедар.
— Защо не започнеш от самото начало — предложих й аз.
Тя въздъхна.
— Това ще бъде дълга и скучна история, старче — клепките й се затвориха.
Започна да ме обзема някакво съмнение.
— Защо тогава не се опиташ да я разкажеш накратко? — предложих.
Тя отново въздъхна.
— Е, добре — отговори накрая. После се огледа. — Не стана ли много студено тук? — попита с леко потръпване.
— Няма ли да приключвате, Белгарат? — настоя сприхаво Белдин. — Не мога още дълго да удържам алорните отвън, без да ги нараня.
— Не ми се вярва да ни остава още много време — отговорих. После погледнах към Змийската кралица. — Взела си отрова, нали, Селмисра?
— Естествено — отвърна тя. — Съвсем в традициите на Нийсия, нали? Предай извиненията ми на твоите алорни. Знам, че ще бъдат страшно разочаровани.
— Какво точно ти каза Зедар?
— Ти си един досаден старец, Белгарат. Добре тогава, слушай внимателно. Няма да имам време да го повтарям. Зедар дойде и заяви, че говори от името на Торак. Каза, че кралят на Рива е единственият човек, който стои между Торак и нещо, което той силно желае. Затова ще даде всичко на този, който премахне пречката. Предложението беше съвсем просто. Ако аз убия краля на Рива, Торак ще се ожени за мен и ние ще управляваме света — заедно и завинаги. Зедар каза също, че Торак ще ме предпази от твоите алорни. Да си виждал Бога Дракон по пътя си към Стис Тор?
— Вероятно не сме го забелязали.
— Чудя се какво ли го задържа.
— Не вярвам да си толкова наивна, че да повярваш на всичко това!
Тя леко се изправи и изопна брадичката си напред. Беше забележително красива жена.
— На колко години мислиш че съм?
— Невъзможно е да се каже, Селмисра. Ти вземаш наркотици, които спират стареенето.