Едгар Алън По
Гарванът
В късна нощ, веднаж — отдавна — уморен, четях аз бавно
В книга странна и забавна стих, забравен вече тук —
Но, докле четех разсеян, в самота и сън обвеян, —
Чух — сподавен, ненадеен, бавен, тих, неясен звук:
„Гост… — помислих аз разсеян, сепнат от внезапний звук, —
Някой гост — и никой друг!“
Помня — бе Декември леден; бе среднощ и огън бледен,
Спрял на пода лъч последен, мреше бавно и без звук —
И отбягнал всички хора, сам, четех аз до умора,
В скръб за скъпата Ленора, Бог която взе от тук —
И сега зовят Ленора в Рая ангели, а тук —
Само аз — и никой друг!
От пурпу̀рните завеси звук неясен се разнесе —
И в сърцето ми разле се ужасът на тоя звук;
И, обзет от трепет смутен, да смиря страха минутен,
Казах: „Някой безприютен, през нощта залутан тук,
Дири по̀дслон — безприютен — светлина съгледал тук, —
Някой гост — и никой друг.“
И, успокоен веднага, станах — тръгнах — и пред прага
Спрях и казах: „Извинете! Да, аз чух неясен звук —
Но задрямал бях от скука, и тъй слабо се почука,
Че не ме опомни звука, както бях задрямал тук…“
И отворих… Спрях се. Взрях се, за да видя кой бе тук:
Само мрак — и никой друг.
Дълго аз в нощта се взирах, госта странен не намирах,
В блян и сън ръце простирах, чужд за всички смъртни тук —
Но светът бе с мрак обкръжен и сред мрака чух аз тъжен
Ек — „Ленора!“ — зов несдръжен, стон — от дълга скръб отзву̀к —
То аз сам зовях — и тъжен — чух на своя зов отзву̀к,
Глух отзву̀к — и никой друг.
И, опиянен от зо̀ва, аз се върнах, но отново
Чух сред тая нощ сурова същия предишен звук. —
Вейки голи меланхолно — тъй помислих аз неволно, —
Удрят в про̀зореца болно и уплаха всяват тук. —
Ето! — казах аз неволно — зная, тайната, е тук:
„Вятърът — и никой друг!“
Про̀зорецът тласнах бавно и през него — гордо, плавно —
Вмиг влете, крила размахал със прокобно странен звук,
Гарван черен — стражът верен на погинал блен химерен —
Кръг изви в дома чемерен, сякаш по̀дслон дири тук,
И над бюста на Палада спря, намерил по̀дслон тук —
Както още никой друг.
Аз погледнах, изненадан — тъй бе горд, тъй важно хладен,
Че, макар и безотраден, смех у мен избликна пак:
„Нямаш шлем! И ти си странник. Но си горд като избранник!
Как е, рицарьо, изгнанник от брега на Вечний Мрак,
Твойто име на избранник в Царството на Вечний Мрак?“
Той отвърна: „Нивга пак!“
Удивен, че той говори, вперих скръбно в него взори,
Ако и да ми се стори най-безсмислен тоя грак.
Но в дома, де сам оплаках дел за всички не еднакъв
И надежди в скръб не чаках, — пръв, единствен в скръб и мрак,
Да ме навести дочаках — пратен с бури в нощний мрак
Гарван с име „Нивга пак!“
Но след първий грак, отново той замлъкна тъй сурово,
Сякаш сам изле в туй слово своя дух с едничък грак.
И смутен, очуден странно, промълвих едва разбрано:
„Той ще хвръкне утре рано с първий лъч от моя праг!
Както всичко — рано! рано! — навсегда от моя праг!“
Той отвърна: „Нивга пак!“
О, туй слово бе самичко отговор умел на всичко —
Сякаш само туй едничко бе научил от бедняк,
Който в орис на печали, горест не една узнал е
И над всичко са му пяли скърбите припев недраг,
И над всичко сам той пял е техния припев недраг —
И той беше „Нивга пак!“
И в креслото пак аз седнах. Пак към гарвана погледнах —
Мисли смътни стотни път ме вестиха в нощний мрак.
Скръбен, исках да разгадам туй, което — безпощаден —
Той изрече — горд и хладен — в своя тъй печален грак, —
Туй, което — безпощаден — той предсказва в своя грак
С туй печално „Нивга пак.“
А на бюста, от високо, той в душата ми дълбоко
Огнен взор бе впил жестоко — секаш смъртен, вечен враг.
Болно моят взор отстъпи; тънех нежно в мисли скъпи,
Спомнях — невга тя пристъпи с радост моя беден праг!
Но… тя няма да пристъпи вече моя скръбен праг!
Както нявга — нивга пак!…
~ 1 ~