— Калат Хустаин отхвърли поканата ви — каза Илгаст разтреперан. — Честта ми не ми позволява да му изменя.
Хун Раал се намръщи сърдито и невярващо.
— Приятелю мой! — прошепна и се наведе още по-близо. — Честта ти? Да му измениш? Илгаст… погледни полето зад себе си! И въпреки това хвърляш тези думи по мен? Чест? Измяна? Бездната да те вземе, човече, какво да мисля за това?
— Дори ти не можеш да направиш срама ми по-голям, Хун Раал. Тук съм, с ясен ум…
— Нищо такова не си!
— Прати ме при Урусандер!
— Ти направи последната си стъпка, приятелю — каза Хун Раал и се отпусна назад. Затвори очи, повиши глас и каза, с уморен тон: — Да приключваме. Този мъж е престъпник, изменник на владението. Виждали сме вече как благородниците умират като всички други смъртни. Хайде, моля ви, екзекутирайте го веднага и не ми показвайте труп, когато отново отворя очите си.
Чу съсъка на острието на меча, чу удара, чу мигновения задавен хлип, а след това тупването на главата и на тялото. Пръстите му заиграха по дръжката на каната с вино, докато слушаше как извличат трупа настрани.
След малко един войник каза:
— Свърши се, сър.
Хун Раал отвори очи, примига на яркия блясък и видя, че е така. Махна на войниците да се разкарат.
— Сега ме оставете на моята скръб и съставете списък на героите. Мрачен ден беше, но все пак ще видя светлина, родена от него.
Зимното слънце предлагаше малко топлина. Студеният въздух носеше трезвост, но той нямаше да допусне това. Спечелил си беше правото на скръб.
Ренар гледаше как другите курви обикалят между труповете долу, гледаше и децата, тичащи насам-натам, пискливите им викове отекваха, щом намереха някой скъп пръстен или торква, или кесийка, пълна с монети или лъскави речни камъчета. Светлината гаснеше и късият ден бързаше към края си.
Беше измръзнала до кости и все още не бе готова да мисли за самонадеяността на мъжете, които щяха да я намерят в предстоящата нощ, но въображението ѝ се опълчваше на тази неохота. Вкусът им щеше да е различен — сигурна беше, — но не на езика. Тази промяна щеше да е по-дълбока, нещо, което да попие от пот и от каквото изливаха в страстта си. Беше вкус, който щеше да долови там, където плътта им се срещнеше. Все още не можеше да знае, разбира се, но не мислеше, че ще е горчив или кисел. Щеше да има облекчение и може би обезвереност в този интимен вкус. Ако пареше, щеше да пари с живот.
Зърна момичето, с чието убийство бе започнал денят. Сега то вървеше със свита, царствено като кралица между мъртвите.
Ренар го изгледа, без да мигне.
Човек би могъл да намери известна справедливост в съдбата на Урусандер, макар че ще ти призная, възвишаването му до титлата Баща на Светлината превърна справедливостта в подигравка. Тъй че, прояви снизходителност към мен сега и дай на този сляп старец миг-два, за да си поеме дъх. Тази приказка ще се проточи дълго, в края на краищата. Дай ми свобода да разсъдя над понятията за справедливо последствие, след като те лежат разпръснати пред нас като камъни за стъпване в бързей.
Нямам никакво съмнение, че Урусандер не беше по-различен от теб или мен, или по-скоро, не беше по-различен от повечето мислещи същества. Колкото до мен, не предявявам тази обща претенция. Гледната точка на поета за справедливост е тайна и не е нужно двамата с теб да обсъждаме правилата ѝ. Няколко ловки движения на пръстите на едната ръка ни свързват в скрито родство, с непознати и неусетно. Тъй че съм сигурен, че ще се сдържиш, когато говоря за Урусандер.
Ще бъда откровен: той видя справедливостта като нещо чисто, видя я като онази бушуваща река на прогреса, която вечно ни тегли напред, и копнееше да натопи ръка в нея и да вдигне до небесата шепа бистра вода, искряща в купата на дланта му.
Ние гледаме същото това течение и виждаме тинята на поройни води, на разбити брегове и острови отломки, пълни с треперещи бежанци. Да гребнеш шепа означава да погледнеш в един мътен, непроницаем свят, микрокосмос на мръсната истина на историята. И в болката и отчаянието, с които се примиряваме, докато гледаме своята съмнителна печалба, трудно можем да наречем зрението си добродетел.
Добродетел. Разбира се, от всички думи, които биха могли да са присъщи за Вата Урусандер, това е първата. Такава чиста справедливост, така в ръката, трябва наистина да е ценна добродетел. С други думи, Урусандер беше човек, който копнееше да прочисти водите на историята чрез бента на строгата присъда. Трябва ли да го укорим за това благородно желание?