— Сведи ме до грухтене тогава — каза Празек навъсено. — Умолявам те.
— Така трябва да слезем, Празек. Всеки от нас като дива свиня, ровеща в гората.
— Няма гора.
— Няма и дива свиня — отвърна Датенар. — Не, държим се за този мост и извръщаме очи към Цитаделата. Историкът продължава да гледа, в края на краищата. Нека обсъдим естеството на езика и да кажем следното: тази сила избуява в сложност и превръща езика в таен пристан. И в тази сложност вододелът е затвърден. Имаме да обсъдим важни неща! Никаква грухтяща свиня не е добре дошла!
— Разбирам какво казваш — рече Празек с лукава усмивка. — И тъй разкривам своето предимство.
— Точно така! — Датенар удари с юмрук по каменния ръб. — Но слушай! Два езика се раждат от един и докато растат, все по-голям става вододелът и все по-голям урокът за доставената власт, докато знатните, които, естествено, са високо образовани, са в състояние да дадат доказателство за това, на език изключително техен, а на простите, които могат само да грухтят в селяшкия си говор, ежедневно се напомня за тяхната неуместност.
— Свинете едва ли са глупави, Датенар. Шопарът знае за клането, което го чака.
— И квичи напусто. Но помисли за тези два езика и се запитай: кой от тях се противи повече на промяната? Кой се вкопчва толкова страстно в драгоценната си сложност?
— Събери законотворците и писарите…
Кимването на Датенар беше рязко, червенина подсили полунощния мрак на широкото му лице.
— Образованите и обучените…
— Просветените.
— Това е решителната схватка на езика, приятелю! Глината на невежеството срещу скалата на изключителността и привилегиите.
— Привилегия… значението на тази дума не е ли изключителното облагодетелстване на отделни лица?
— Именно, Празек. Закон специално за някого. Родството между думите може наистина да разкрие податки за тайния код. Но тук, в тази война, консервативните и реакционните са тези, които стоят под вечна обсада.
— Защото невежите са легион?
— Въдят се като напаст.
Празек се изправи и разпери ръце.
— И все пак, виж ни тук, на този мост, с мечове на коланите и окрилени духом от жаждата за чест и дълг. Виж как ни печели тя привилегията да отдадем живота си в защита на сложността!
— Към бастионите, приятелю! — извика Датенар със смях.
— Не — отвърна с ръмжене приятелят му. — Аз съм за най-близката кръчма и проклета да е тази жалка привилегия. Да лея виното в гърлото си, докато оплета език като свинар!
— Простотата е могъща жажда. Думи, смекчени на мокра глина, като кал, изстискана между пръстите ни. — Датенар кимна нетърпеливо. — Това е кал, в която можем да плуваме.
— Изоставяме поета, значи?
— Изоставяме го!
— А ужасния историк? — попита Празек с усмивка.
— Той няма да е изненадан от нашето вероломство. Ние сме само едни прости стражи, присвити под воденичния камък на света. Този пост ще ни види размазани и изплюти като плява, и ти знаеш това.
— Имали сме своя миг, значи?
— Виждам бъдещето ни, приятелю, и то е черно и бездънно.
Двамата зарязаха поста си и тръгнаха. Неохраняван, мостът зад тях се изпъна и полегатото му рамо загърна в прегръдка кипящата речна вода… и непроницаемата ѝ повърхност от къдрещи се усмивки.
Войната, в края на краищата, бе някъде другаде.
— Не може да се каже по никой друг начин — въздъхна Гризин Фарл, докато сплесканият връх на дебелия му пръст обхождаше локвичката ейл на масата. — Тя беше неустоимо привлекателна, по някакъв простоват начин.
Посетителите на кръчмата бяха тихи по масите си, а въздухът в помещението беше гъст като вода, сумрачен въпреки свещите, маслените светилници и буйно пращящия огън в камината. От време на време се подемаха разговори, плахи като лещанки под надвиснал клон, само за да потънат отново надолу.
Чул лекото сумтене на събеседника си, азатанаят се изправи в стола си малко обидено. Дървените крака на стола простенаха и изскърцаха.
— Какво искаш да кажеш с това, това ли ме питаш?
— Ако…
— Добре, бледи мой приятелю, ще ти кажа. Красотата ѝ идваше едва на второто, или дори на третото поглеждане. Поет да спреше очите си на нея, талантът на този поет можеше да бъде измерен, като на стълбица, от естеството на неговата или нейна декламация. Не би ли звучала една неистова птича песен насмешливо? И тъй да оспори поета като плитък и глупав. Но чуй другата песен, в тежкия край на стълбицата, и чуй музиката и стиха на стенещата въздишка на една душа. — Гризин се пресегна за халбата си и откри, че е празна. Навъси се, тупна я рязко на масата и след това протегна ръка.