— Ти си пиян, азатанай — отбеляза събеседникът му, когато при тях дотича слугиня с нова, увенчана с пяна халба.
— А за такива жени — продължи Гризин — не е никаква изненада, че не смятат себе си за красиви и са готови да поемат подигравателното цвърчене като заслужено, като не вярват на измъчения плач на другата. Тъй че не носят нищо от суетността, която язди нагло като гола курва на бял кон, жената, която знае красотата си като непосредствена, като зашеметяваща и отнемаща дъха. Но не мисли, че не умея да ценя, уверявам те! Та дори възхищението ми да съдържа нотка жалост.
— Гола курва на бял кон? Не, приятелю, изобщо не бих оспорил възхищението ти.
— Добре. — Гризин Фарл кимна и отпи глътка ейл.
Приятелят му продължи:
— Но ако кажеш на една жена, че красотата ѝ се появява едва след много съзерцание, ами, мисля, че не би посрещнала мило целувката на твоя комплимент.
Азатанаят се намръщи.
— Вие, благородниците, умеете да боравите с думи. Все едно, за глупак ли ме взимаш? Не, ще ѝ кажа истината така, както я виждам. Ще ѝ кажа, че красотата ѝ ме омайва, както несъмнено прави.
— И тя ще се чуди дали си с ума си.
— Преди всичко — каза азатанаят, оригна се и кимна. После вдигна пръст. — Докато, накрая, думите ѝ доставят най-големия дар, който мога да се надявам да ѝ дам — това, че започва да вярва в собствената си красота.
— Какво става тогава? Съблазнена, потънала в прегръдката ти, поредната загадъчна девица завоювана?
Огромният азатанай махна с ръка.
— Ами, не. Напуска ме, разбира се. Знаейки, че може да постигне много повече.
— Ако смяташ това за ценен съвет досежно любовните дела, приятелю, ще ми простиш, че ще подновя търсенето си на мъдрост… другаде.
Гризин Фарл сви рамене.
— Пролей кръвта си в своите уроци тогава.
— Защо се задържа в Карканас, азатанай?
— Истината ли, Силхас Руин?
— Истината.
Гризин затвори за миг очи, сякаш събираше мислите си. Помълча още за миг, а след това, отворил очи, впити в Силхас Руин, въздъхна и каза:
— Държа затворени онези, които биха дошли на този диспут. Прогонвам, само с присъствието си, вълците между моите ближни, които биха забили зъби в тази задъхана плът, макар и само за да се насладят на потта, кръвта и страха. — Азатанаят видя как събеседникът му го изгледа, а после кимна. — Държа портите, приятелю, и в пиянско упорство задръствам ключалката като огънат ключ.
Най-сетне Силхас Руин извърна очи настрани и примижа в сумрака.
— Градът е станал мъртвешки тих. Погледни тия другите, наплашени от всичко, което все още е непознато — и всъщност непознаваемо.
— Бъдещето е жена — каза Гризин Фарл, — заслужаваща втори или трети поглед.
— Красота ли чака такова съзерцание?
— Така да се каже.
— А когато я намерим?
— Ами, напуска ни, разбира се.
— Не си толкова пиян, колкото изглеждаш, азатанай.
— Никога не съм, Силхас. Но пък кой може да види бъдещето?
— Ти, изглежда. Или всичко това е въпрос на вяра?
— Вяра, която омайва — отвърна Гризин Фарл и погледна празната си халба.
— Мисля си — каза Силхас Руин, — че защитаваш това бъдеще.
— Аз съм любимият евнух на моята жена, приятелю. Макар и да не съм поет, моля се тя да е доволна от любовта, която вижда в очите ми. Напълно е лишен от песен окаяният Гризин Фарл, а тази музика, която чуваш? Не е нищо повече от моето мъркане под нейната жалост. — Махна с празната си халба. — Мъже като мен вземаме каквото можем да получим.
— Разубеди се от една нощ с онази слугиня, на която толкова се възхищаваше.
— Така ли мислиш?
— Да — каза Силхас. — Последната ти молба за още ейл със сигурност зачеркна флиртуването тази вечер.
— Олеле. Трябва да се поправя.
— Ако не обикновените поданички на Майка Тъма, винаги са налице жриците ѝ.
— И да размърдат огънатия ключ? Не мисля.
Силхас Руин се намръщи и се наведе напред.
— Една от тези залостени врати е нейната?
Гризин Фарл вдигна пръст пред устните си и прошепна:
— Не казвай на никого. Те все още не са опитвали вратата, разбира се.