— Тя никога не ще прости на своя Първи син.
— Да.
— Честта е ужасно нещо — каза тя.
— Толкова по-нечувано е нашето престъпление, Върховна жрице, с изковаването на оръжие в пламъците на целостта, огън, който ще захранваме, докато не изгасне. Ти го виждаш като син. Не ти завиждам, Ланеар.
Глас изкрещя в ума ѝ, надигнал се от наранената ѝ душа. Болката, родила този крясък, бе непоносима. Любов и измяна на едно острие. Усети как острието се обръща и извива. „Но не виждам никакъв друг начин! Трябва ли Карканас да загине в пламъци? Ще бъдат ли превърнати войниците на Урусандер в затъпели убийци и като такива, ще вземат ли властта без съпротива, без отпор? Орисани ли сме да превърнем любещи войната в наши властници? Колко остава, преди Майка Тъма да отвори очи на хищна птица с нокти, вкопчени в подпорите на трона? О, Аномандър, съжалявам!“ Забърса очите и страните си с ръка.
— Ще затворя престъплението в огледалото си — каза сломено. — Където може да вие нечуто.
— И като помисля колко те подценява Синтара.
Тя поклати глава.
— Вече не, вероятно. Написах ѝ.
— Нима? Значи започва сериозно.
— Ще видим. Още не е отговорила.
— Като към равна ли се обръщаш към нея, Върховна жрице?
Тя кимна.
— Значи езикът ти е фамилиарен, в древния смисъл на думата. Ще се перчи гордо в това оперение.
— Да. Суетата винаги е била пробивът в стените ѝ.
— Изреждаме гаден списък, Ланеар. Когато крепостите са в изобилие, обсадите се превръщат в наш ежедневен житейски навик. В един такъв свят всеки от нас стои сам в края на деня и гледаме със страх залостената ни врата. — Напрежението подсили бръчките на лицето му. — Крайно гаден списък.
— Всяко едно е стъпка по пътеката, историко. Не можеш повече да държиш този пост, високо над света. Вече трябва да тръгнеш между всички нас, Райз Херат.
— Нищо няма да напиша за това. Привилегията е напуснала сърцето ми.
— Тя е само кръвта на ръцете ти — отвърна тя без капка съчувствие. — Когато всичко бъде казано и свършено, можеш да си ги измиеш в реката долу. И с времето, докато тази река тече и тече, истината ще бъде разпръсната, докато никой няма да може да открои престъпленията ти. Нито моите.
— Значи ще те видя коленичила до мен в този ден, Върховна жрице.
Тя кимна.
— Ако може да има курви на историята, Райз, то със сигурност сме в тяхната компания.
Той я гледаше с лицето на осъден.
„Виждаш ли сега, жено? Огледалата са навсякъде.“
Стъпка по стъпка поклонниците правеха пътека. Търсейки място на трагедия, смятана за свята, или на обект, неосветен от нищо друго освен от една-две истини, изстъргани до кокал, търсачите на такива места ги преобразяваха в светилища. Ендест Силан вече разбираше това: че святото не се намира, а се поражда. Че паметта заприда преждата, че всеки поклонник е една-единствена нишка, изпъвана и усуквана, запридана, запридана в живот. Че няма значение, че той е бил първият.
Други от духовните му ближни поемаха на път срещу зимата, за да дойдат в рухналото имение на Андарист. Вървяха по неговите стъпки, но не оставяха кръв по дирята. Пристигаха и спираха, впиваха поглед в мястото на отминалата касапница, но го правеха без разбиране.
Пътуването им, знаеше той, беше търсене. На нещо, на състояние на битие може би. И в съзерцанието си, в мълчаливия си копнеж… не намираха нищо.
Представяше си ги как излизат на поляната пред къщата, обикалят, очите им обхождат запустялата земя, килнатите камъни и повехналите треви, които щяха да израснат гъсти и зелени, дойдеше ли пролет. Как прекрачват прага и тръгват по каменните плочи, криещи гниещите трупове на убитите, а пред тях, в мразовития сумрак, чака каменната плоча на огнището, вече хлътнал олтар, с всечените в нея неразчетими слова. Виждаше ги как оглеждат наоколо, как въображението им сътворява призраци, как поставя един тук, друг — там. Как търсят, в тишината, смътно ехо, затворените викове на загуба и болка. Как забелязват, без съмнение, тъмните капчици кръв навсякъде, без да разбират криволиците им, без да разбират безсмисленото лутане на самия Ендест… не, те щяха да търсят някакъв огромен смисъл в онази диря по камъните.
Въображението е ужасно нещо, лешояд, който може да дебелее от най-малките късчета плът. Кривоклюнест, с дращещи и тракащи нокти — тъпче наоколо и мята алчно око.
Но в крайна сметка всичко това не значи нищо…
Следовниците му се върнаха в Цитаделата. Гледаха го със завист, с нещо като страхопочитание. Поглеждаха го и само това беше като отваряне на стари рани, тъй като никакви ценни тайни не се криеха в спомените на Ендест. Всяка подробност, вече размита и замъглена, беше без значение.