— Не чувствам такова нещо.
— Никой, който е силен, не го чувства.
Бяха разговаряли все едно Ендест го нямаше, все едно беше глух за думите им. Двамата мъже, тайст и азатанай, бяха започнали да изковават нещо помежду си. И каквото и да беше то, не се боеше от истини.
— Баща ми умря, защото не пожела да се оттегли от битка.
— Баща ти беше окован във веригите на фамилното си име.
— Както и аз ли, Каладън? Даваш ми надежда.
— Прости ми, Рейк, но силата не винаги е добродетел. Няма да ти вдигна паметник.
Синът на Тъмата се бе усмихнал.
— Най-сетне казваш нещо, което изцяло ме радва.
— И все пак си обожаван. Мнозина по природа са готови да се скрият в сянката на нечия сила.
— Ще им се опълча.
— Такива принципи рядко се оценяват — каза Каладън. — Очаквай укори. Осъждане. Онези, които не са ти равни, ще си присвоят това равенство и въпреки това ще те гледат в очите с очакване, с дълбока неискреност. Всяка добрина, която правиш, ще я приемат като заслужена, но такива апетити са безкрайни, а твоят отказ е престъплението, което те само чакат. Извърши го и ще видиш тяхното последващо охулване.
Аномандър сви рамене все едно очакванията на други не означаваха нищо за него и че каквото и да последва от неговото отстояване на принципите, на които държи, ще го понесе.
— Ти обеща мир, Каладън. Заклех се да държа на обещанието ти и нищо от това, което си казахме сега, не е променило намеренията ми.
— Да, казах, че съм готов да те водя, и ще го направя. Но в това ще разчитам на силата ти и се надявам да е достатъчно голяма, за да понесе всяко бреме, с което ще я натоваря. Това напомням на себе си, и на теб, с новото име, което ти давам. Ще го приемеш ли, Аномандър Рейк? Ще стоиш ли твърдо, в сила?
— Името на баща ми се оказа проклятие. Всъщност оказа се неговата смърт.
— Да.
— Добре, Каладън Бруд. Ще понеса това първо бреме.
Разбира се, Синът на Тъмата не можеше да направи нищо друго.
След това бяха заминали, оставяйки Ендест сам в осквернената къща. Сам, с кръвта, засъхваща на ръцете му. Сам и празен, с отиващото си присъствие на Майка Тъма.
Тя беше чула всяка дума.
И за пореден път беше избягала.
Потрепери въпреки дебелите кожи. Сякаш никога не бе възвръщал изгубената кръв през всичкото онова отминало време, там при светилището на поклонниците; вече не можеше да надвие студа. „Не гледайте към мен. Погледът ви ме състарява. Надеждата ви ме отслабва. Не съм никакъв пророк. Единственото ми предназначение е да донеса светостта на кръвта.“
Тепърва предстоеше битка, битка в разгара на зимата, обръщаща с главата надолу правилния сезон за война. И редом с всички други жреци и много от жриците, Ендест щеше да е там, готов да превързва рани и да утешава издъхващи. Готов да благослови деня преди първото оръжие да бъде извадено. Но — сам между всички помазани — щеше да има друга задача, друга отговорност.
„Чрез моите ръце ще пусна да потече светостта на кръвта. И да превърна мястото на битката в поредното зловещо светилище.“
Помисли си за умиращия Орфантал в мига преди Рибс да връхлети и видя пръските кръв на снега около момчето.
Тя вече бе започнала да се връща, едва доловима и безмълвна, и с неговите очи богинята гравираше бъдещето.
Това само по себе си беше достатъчно лошо, но можеше да го понесе.
„Ако не беше усилващата ѝ се жажда.
Не ме гледайте. Не се стремете да ме опознаете. Няма да ви харесат моите истини.
Стъпка по стъпка, поклонникът прави пътека.“
Нагизден в тежката си броня, Келарас се изправи колебливо в коридора, когато Силхас Руин се появи. Отдръпна се, та лордът да може да мине, но Силхас спря.
— Келарас, търсил си вход в Залата на Нощ?
— Не, милорд. Куражът ми изневерява.
— Каква новина носиш, че те обезкуражава?
— Никаква освен истини, които със съжаление научавам, милорд. Получих вест от капитан Галар Барас. Направил е каквото заповядахте, но като наблюдава своя нов набор, многократно изразява съмнение.
Силхас се обърна и изгледа вратата от черно дърво в края на коридора.
— Никакъв съвет няма да се намери там, командире.
„Боя се, че си прав.“ Келарас сви рамене.
— Моите извинения, милорд. Търсих ви, но не можах да ви намеря.
— И все пак се отдръпна, без да поздравиш.
— Простете ми, милорд. Куражът ми изневери. Мисля, че това, което търсех в Залата на Нощ, беше дар на вяра от богинята ми.