— Уви — каза с въздишка Силхас Руин, — тя превръща вярата във вода и се наслаждава на допира ѝ, докато се изцежда от ръката ѝ. Дори жаждата ни е отказана. Добре, Келарас. Приех новината ти, но това не променя нищо. Бронята на Хуст трябва да се носи, мечовете — да се държат от живи ръце. Може би това ще е достатъчно, за да разколебае Урусандер.
— Той ще разбере колко струват тези в бронята, милорд, и колко слабо държат мечовете ръцете им.
— Ще разпръснеш пясъка под краката ти и под моите, Келарас, но трябва да съм сигурен във всяка крачка, която правя.
— Милорд, някаква вест от вашия брат?
Силхас се намръщи.
— Смяташ ли, че горим от нетърпение да споделим такива лични неща, командире? Вашият господар ще ви намери в добър момент и няма да прояви никакво съчувствие, ако куражът ви изневери в очите му. Не, смъкнете я тази броня — тя издава шепот на паника.
Келарас се отдръпна с поклон.
С лице към Залата на Нощ, Силхас Руин сякаш се поколеба, готов като че ли всеки момент да тръгне към нея, но после се обърна рязко.
— Един момент, командире. Пратете Датенар и Празек при Хуст и им възложете да поемат командването на новите кохорти, за да се отзовем така на нуждите на Галар Барас по най-добрия възможен начин.
Стъписан, Келарас попита:
— Милорд, наистина ли трябва да надянат броня Хуст? Да вдигнат меч Хуст?
Лицето на Силхас Руин замръзна.
— На всички ли в нашия дом куражът им е изневерил? Махни се от очите ми, командире!
— Да, милорд.
Келарас си тръгна бързо. Докато крачеше по коридора, усещаше убийствения поглед на Руин в гърба си. „Захапката на паниката наистина е треска. А ето ме и мен, бълхата на хиляда кожи.“ Щеше да се върне в покоите си и да смъкне бронята, но да задържи меча, както подобаваше на ранга му. Силхас беше прав. Един войник прави от снаряжението си заявление и покана. Беше перчене с готовност за насилие, но всъщност под бронята можеше да се крие нерешителност и огромен страх.
След това щеше да отиде да намери Датенар и Празек там, където ги беше оставил, на моста на Цитаделата.
„Мечове предвестници за тях двамата, и звън на люспеста броня. О, приятели, виждам как увяхвате пред очите ми при тази новина. Простете ми.“
Тъмнината на Цитаделата беше задушаваща. Отново и отново се оказваше, че трябва да спре, за да си поеме дълбок, успокояващ дъх. Крачеше по коридори и покрай колонади буквално сам и беше толкова лесно да си представи това място запустяло, обитавано от множество провали — не по-различно от всяка развалина, която бе посетил в земите на юг, където форулкан бяха оставили само костите си сред отломките. Усещането за все още недовършени неща беше като проклятие, понесено на един безкраен дъх. Стенеше на вятъра и караше камъните да скърцат в горещината. Шепнеше в изсипването на пясъка и огласяше тих смях в хлъзгането на камъчета между пръстите.
Можеше да си представи тази крепост лишена от живот, овъглена коруба, която превръщаше храма на Тъмата в горчива шега. Почитана от паяци в прашните им паяжини и от насекоми, пълзящи през тор на прилепи… човек, блуждаещ из такова място, нямаше да намери нищо, заслужаващо да се помни. Провалите на миналото режеха като остър нож през всякаква надежда за носталгия или сладко възпоминание. Не можеше да не се удиви на преходността на такива места като храмове и други обекти на святост. Дори да не бяха нищо повече от символи на изгубена вяра, все пак стояха като знак за смъртни провали. Но ако в такива руини умираха богове… ако усещаха лезвието на меч, потъващо в сърцата им или гладко хлъзгащо се през меките им гърла, то престъплението надвишаваше всяко отстъпване от вяра.
Все пак може би светостта не беше нищо повече от дар на окото, зрителна измама — над тези камъни или онова дърво, на бълбукаща вода. Може би единственото възможно убийство в такива места бе онова, което оставя надеждата да лежи безжизнена на земята.
На път към външния двор и портата, отвъд която бе мостът, мина през искрящата фигура на Терондай, всечена в каменните плочи на пода. Усети силата под себе си, излъчвана на бавни въздишки, като дихание на спящ бог. Усещането пропълзя по кожата му.
Излезе в мразовитата нощ. Скреж блестеше по каменните стени, а самотният страж на Домашните мечове на пост при портата — жена — стоеше присвита под тежко наметало, облегната на бариерата и задрямала. Щом чу приближаването му, се изправи.
— Сър.
— Затворила си портата.
— Видях, че мостът е неохраняван, сър.