Това ги накара да замълчат. Стъписаните им изражения не донесоха удовлетворение на Келарас.
— З-за изоставяне на постовете ни? — попита Празек невярващо.
— Не. Това престъпление си остава между нас. Проблемът е по-прозаичен. Галар Барас има ужасна нужда от офицери. Това е отговорът на Руин.
— О — измърмори Датенар, — несъмнено. Отговорът руина на Руин, руина на всички привилегии, руина на живот. Заповед, огласена с изящество… уви, чуваме я твърде добре.
— Наша привилегия е да я чуем — Празек кимна — на език по-малко от мътен.
— Повече от ясен, брат.
— Точно така, Датенар. Виж как копнея за внезапна сложност. Пожелай да съм затънал в мътилка и еуфоричен евфемизъм. Бих побягнал до най-близката висока кула, достойна за надменната ми гордост. Подсмърчал бих и бих клеймил жалкото състояние на… състоянието, а след това да се намръщя и да заявя: виното е твърде кисело. Твърде… твърде… кисело.
— Ще напердаша слугинята, братко, ако това ще те задоволи.
— Задоволството е мъртво, Датенар, и мъртво… задоволството.
Датенар простена и потърка лицето си.
— Празек, не трябваше изобщо да оставяме моста без охрана. Виж каква съдба позволихме да го премине, след като само една шибалка можеше да накара шопара да побегне. Тъй да бъде. Предавам се на простата съдба и я наричам справедлива.
Празек опря ръце на масата и се изправи.
— Командир Келарас, готови сме да изпълним дълга си, както винаги.
С пъшкане, Датенар също се изправи.
— Може би мечът има някоя мръсна приказка, с която да ни развесели в нашето вероломство. А бронята… е, казват, че била до крайност разговорлива, но няма да укоря предупредителния глас, дори да не успеем да се вслушаме в него.
Келарас посочи към вратата.
— Стъпвайте внимателно, щом излезете навън, приятели. Пътят е несигурен.
Двамата кимнаха.
3.
„Ще има справедливост!“
Когато викът отекна по дългите мръсни тунели, Варет си помисли, че е някаква гадна и тъпа шега. Със закъснение осъзна искреността в този зов. А когато пусна тежката кирка, внезапното отсъствие на тази позната тежест го накара да залитне стъпка назад.
Беше сам, в дъното на дълбока жила. Думите шепнеха ехото си сякаш самата желязна руда му говореше в тъмното. Остана неподвижен; вдишваше мразовития въздух, докато болката в ръцете му бавно заглъхваше. Миналото беше жесток и неумолим преследвач, а тук — за Варет и за всички други долу в шахтите — най-често то мърмореше за справедливост.
Зовът отекна отново. Около него скалата плачеше с несекващите си сълзи — стичаха се на лъскави вадички покрай петната синкава светлина и се изливаха в краката му. И да повтаряха онези думи обещание, беше твърде късно. Ако беше призив, отдавна му бе минало времето. Още не се беше обръщал назад. Пътят напред, едва видим в сумрака, беше плоска очукана стена. Удряше по нея от седмици. Беше му служило добре, като място, където можеше, обърнал гръб на света, да преживее безсънното си съществуване. Беше започнал да се възхищава на упоритото непокорство на жилата, започнал бе да скърби за рухващото ѝ отстъпване, къс по къс.
Кирката му беше чудесно сечиво. Желязо, закалено и с придадена му форма. Желязо опитомено, покорено, изковано да бъде убиец на дивия си родственик. Това бе единствената битка, която бе водил, и той и кирката се биеха добре, тъй че дивата руда отстъпваше, къс по къс. Разбира се, истината беше, че жилата не отстъпваше. Тя просто умираше, на купчини отломки. Това бе единствената война, която знаеше как да спечели.
Викът прозвуча за трети път, но вече по-смътен, докато другите миньори си проправяха път към повърхността, нагоре към слънцето. Варет помисли да вдигне отново кирката, да поднови щурма си. Дивото нямаше никакъв шанс. Никога не бе имало. Вместо това залитна, обърна се и тръгна нагоре, към повърхността.
Най-често справедливост се оказваше дума, написана с кръв. Любопитството, което го теглеше напред и нагоре, не го правеше по-различен от другите. Прозвучалият праведен зов се нуждаеше от жертва. Зависеше от това да има жертва — и това утоляваше някаква пламенна страст.
Изгърбен, той газеше нагоре по шахтата, ботушите му шляпаха в локвите, направени от плачещата скала.
Пътят отне доста време.
Най-сетне спря до нащърбения вход на забоя и примига на рязката слънчева светлина. Остри болки го жегнаха в кръста, щом се изправи до пълния си ръст за първи път, откакто бе станал от нара си тази сутрин. Пот се стичаше от него въпреки ледената захапка на въздуха, смесена с прах и мръсотия и рукнала надолу по голите му гърди. Усещаше как мускулите му бавно се стягат от студа и сякаш просто светлината и чистият хаплив въздух можеха да го прочистят, да изстържат кожа, плът, кост и навътре, чак до самата му душа, и с това да донесат чудото на възвръщането, на изкуплението. По дирите на тази мисъл дойде насмешливата подигравка.