„Точно така. И както би казал Хун Раал, ако имаше ум, справедливостта е остроръбо нещо и днес ще бъде извадено от ножницата, и развъртяно с твърда ръка. Неохотата е илюзия и както само Оссерк знае, съпротивата ми всъщност бе фалшива, в деня, в който ме взе синът на Урусандер. Затънали сме в лъжи.“
Разбира се, също толкова вероятно беше лорд Урусандер да се опълчи на тази привидно неизбежна съдба. Вържеш краката на жената, стегнеш целомъдрен колан с тръни на двата хълбока, за да откажеш удовлетворение и от двете посоки. Би могъл като нищо да съсипе нещата за всички.
Тъй че в по-прозаичните подробности — скрежа, лекия, но леден вятър, облачетата дъх и дим, далечното цвилене на коне и случайния рев на товарно муле; всичките звуци на един пробуждащ се ден в компанията на мъже, жени, деца и животни — можеше, ако бе по-нехайна, да повярва, че потокът на живота е плавен, с всичките му обещания наредени пред него, светли като утринното слънце.
Придърпа наметалото около присвитите си рамене и тръгна през лагера. Минаваше между редици палатки, като стъпваше внимателно, за да избегне въжета и колове, внимаваше с браздите, които цепеха диагонално през пътеката, и стърнището, останало след жътвата едва преди седмица. Заобикаляше изкопите, всечени дълбоко в пръстта, където изпражнения плуваха над мудната повърхност на мътна вода наред с подутите трупове на плъхове. Към ранния следобед, когато слънцето стоплеше въздуха достатъчно, щяха да дойдат комари на гъсти, вихрещи се облаци, жадни за кръв. Ако войниците стояха в строй срещу врага, нямаше да е голяма утеха преди сблъсъка на оръжия.
Макар майка ѝ да бе служила като капитан в Легиона, Ренар нямаше голям усет за тънкостите на войната. За нея тя беше сила, до този момент заключена в миналото ѝ: владение на внезапни отсъствия, празно със загуби и лош късмет, където дори скръбта беше хладна на допир. Беше някъде другаде и да мисли за нея беше все едно да краде спомените на непознат. Ветераните, които взимаше под кожените си завивки, бяха познавали това владение и всяка нощ, докато вероятността за битка се приближаваше, тя долавяше в тях смътна умора, някакъв фатализъм, който замъгляваше очите им и отнемаше малкото думи, които бяха склонни да изрекат. А когато се любеха, приличаше на срамен акт.
„Майка ми умря на бойно поле. Събудила се е една сутрин, също като тази, безрадостните ѝ очи са обходили това, което ще донесе денят. Дали е видяла гниещия си труп там, в собствената си сянка? И дали е познала, още щом го е зърнала, оръжието, което е щяло да я посече — заслепяващ блясък, приближаващ се през гъстата гмеж? Погледнала ли е в очите на своя убиец и дали е видяла в тях ясно изписана своята смърт?
Или не е била по-различна, в онази сутрин, от всеки друг глупак в ротата ѝ?“
Въпросите изглеждаха банални, като прашасали неща, прахта — изтръскана, издухана във въздуха от тежка, но безсмислена въздишка. Ренар не беше родена да държи меч. Ножът в тънката кожена кания на бедрото ѝ беше скромен в прагматичната си неизбежност. Все още не бе готова да си представи, че го изважда. Докато крачеше, не блестяща — кожата ѝ все още не беше благословена с белота, — я заобикаляха войници и на ярката светлина, която се надигаше като друг свят, свят не като снощния, я отбягваха ловко, видима, но не и видяна, и видът ѝ, ако изобщо предизвикваше нещо, едва ли събуждаше много повече от жегване на съжаление — мекото усещане за плътта ѝ, тежината, която носеше и която изненадваше всеки мъж, щом го възседнеше в тъмното. Всичко това беше без значение сега.
Но все пак можеше да се намери власт в това: евтината жена като предвестник на съжаление, караща лицата да се извръщат, караща иначе силни мъже да се наведат над някоя задача, смръщили чела. Насладите на плътта образуваха само една остра гънка в усещането за живот, а на противоположната страна тази плът познаваше болката и ужасната щета. В един невнимателен миг човек може да сбърка петната на едното с другото.
Беше напомнянето, което не искаха, не тук и сега, така че вървеше между тях, без да я заговарят, твърде плътна, за да е призрак, ала все пак отбягвана. Разбира се, това навярно можеше да се каже за всички призраци — за живите поне, — и ако беше така, то светът беше пълен с тях, плътни, но не достатъчно плътни, и всеки ден бродеха невидими, с мечти за някой бъдещ миг, и си представяха единствения свой съвършен жест, който да изтръгне от всекиго сладката изненада на разпознаването.