— Кажете ми за онези тримата.
Старият мъж поклати глава.
— Ако искате да ги отличите в името на благоприличието, желанието ви е неуместно. Не, обречено беше от самото начало, капитане. Нито един там долу не е достоен за великодушието на лорд Хенаралд. Вкарани са тук с основание, до един.
Галар Барас въздъхна. Изтърпял беше същите думи, същите мрачни наблюдения от надзирателите на последните две затворнически мини.
— Угодете ми тогава и говорете за тримата, които решиха да защитят жените.
Надзирателят помълча дълго. Бореше се с нещо като неохота, сякаш в подробностите, които щеше да изложи, надеждата щеше да умре многократно. Галар за миг изпита съчувствие към него, но не достатъчно, за да го разубеди от задачата му тук. Канеше се да вложи желязо в заповедта, когато надзирателят най-сетне заговори:
— Дългият като върлина, който показа съобразителност да разбие бараката и с това да даде възможност на жените да се въоръжат, се казва Ребъл.
— Продължете.
— Достатъчно храбър, предполагам. Но, капитане, Ребъл е роб на безумна ярост. Минава покрай трап и е известен с това, че ще скочи в него при най-малкия намек за неуважение.
„Безчестие, отново. Единственият език, който ни остана, изглежда, тук, в Куралд Галайн.“
— Ребъл, значи. Следващият?
— Листар, от другата страна, беше насилник за слабаците, а там долу слабаците отдавна са мъртви. Неговата позиция ме изненада, признавам. Беше обвинен по иск, заведен от фамилията на убитата му жена. Обвинен, съден и осъден. Никой не опроверга свидетелството, най-малко Листар.
— Признал е вината си?
— Нищо не каза и по този въпрос продължава да мълчи до ден-днешен. — Надзирателят се поколеба, след което добави: — Гузната съвест връзва езика му според мен. Капитане, не си въобразявайте някаква тайна добродетел в мълчанието на Листар. Не търсете нещо, достойно за изкупление — не и тук, не и сред мъжете и жените долу.
— Сега за оногова, с широките рамене.
— Най-лошият от цялата пасмина — отвърна намръщено надзирателят. Помълча, после добави: — Войник на Легиона, освидетелстван като страхливец, в сражение.
— На Легиона? — попита Галар Барас. — Сериозно?
Надзирателят се намръщи.
— Не го ли познахте? Помислих, че просто си играете с мен. Той е Варет, бивш Хуст.
Галар Барас погледна отново долу в котловината. В първия миг не можа да види Варет. След това го засече, седнал на ръба на едно корито за поене на волове, с ръце, отпуснати на бедрата, и загледан към лагера, където пазачите избутваха мъжете на една страна и жените на другата. Въпреки всичките кирки и лопати в ръцете на затворниците, никой не беше толкова глупав да се опълчи на въоръжени стражи.
— Променил се е — каза капитанът.
— Не — отвърна надзирателят. — Не е.
„Изкупление… ах, надзирателю, но какво друго мога да предложа? Каква друга стойност, освен мизерна свобода, за тези глупаци, които така са съсипали живота си? Вкусът на тази дума не би трябвало да е толкова горчив. Това желание не би трябвало да проправя такива мръсни пътеки между каквото е било и каквото предстои.“
Мисълта се зарея в ума му като знаме, вдигнато високо срещу враг на другата страна на долината. „Но и безчестието има своето знаме, своя зацапан флаг на контраобвинението. Врагове ли са те дори? Но погледни която и да е гражданска война и виж двамата противници, настъпващи в марш, упорити в избрания си път към избраното си бъдеще. За да се сблъскат на бойното поле, те трябва първо да се сблъскат в умовете си. Аргументи за праведност ще доведат всички ни, накрая, до болезнената нужда за изкупление.
И все пак на тези затворници, на тези престъпници, мога да предложа само да повървят обратно по пътеката, която всеки от тях е оставил зад себе си, разплитане на деяния, разнищване на съдби.“
Тази цел, тук, изискваше човек да помисли сериозно. Но той знаеше, че не може да прояви никакво съмнение. Моментът не беше сега. Компанията бе съвсем неподходяща.
— Сержант, вземи двама души, слезте долу и приберете Листар, Ребъл и Варет.
— Варет ли, сър?
— Варет — каза Галар Барас. — Надзирател, ако бъдете така добър, бих искал да използвам кабинета ви в порталната кула.
Мъжът сви рамене.
— Кабинетът ми. Нямам кабинет. На моята възраст, капитане, бъдещето се стеснява до един-единствен път, губещ се в незримото. Човек върви, поглежда сгъстяващите се мъгли, но никоя смъртна сила на воля или желание не може да спре тези мудно тътрещи се стъпки.