— Лорд Хенаралд няма да ви изостави.
— И аз ли трябва да надяна плачеща броня на мъртъв войник? Да надигна виещ меч? Не е моят път, капитане.
— Сигурен съм, че ще бъдете свободен да изберете от много назначения.
— Те биха ме убили с най-голяма охота, знаете го — каза надзирателят и кимна към затворниците долу. — Хиляда пъти. От толкова време съм лицето на тяхната вина — и те ще го презират до сетния си миг.
— Така е. Не съм толкова глупав да си мисля друго. Но, сър, в това да си войник на Хуст има нещо повече от просто оръжията и бронята.
— Те няма да се бият за владението.
— С това съм съгласен — каза Селтин Ригандас и скръсти ръце.
— Ако двамата сте прави — каза Галар, — то вие, надзирателю, скоро ще се върнете тук. Както и онези мъже и жени долу. А вие, интенданте, можете да се върнете при складовете си с материала, за който никой няма да претендира.
Смехът на Селтин беше глух и леко пресилен.
— Описвате чиновническия рай, капитане.
След малко надзирателят изсумтя:
— Наистина голяма радост има в това назначение.
Галар Барас се усмихна насила и отпусна ръка на рамото му.
— За това, което предстои, кое бихте предпочели, вашата задача или моята?
Надзирателят поклати глава.
— Капитане, отстъпвам ви кабинета си.
Когато тримата войници на Хуст се приближиха, Варет се изправи. Видя, че вече са подбрали Листар и Ребъл и че никой от двамата не изглежда зарадван. В доказателство на слуховете войниците Хуст сега носеха плочеста броня от същото боядисано черно желязо като оръжията в ножниците им, а когато се приближиха още, стенещите звуци преминаха в нещо като бърборене, сякаш се трупаше тълпа. Стори му се, че чу смях.
— Ела с нас — каза сержантът.
— Предпочитам шахтите долу — каза Варет. — Помолете капитана си да направи този ден като всеки друг. За мен. Все още има руда, която да се изкопае от скалата.
Сержантът трябваше да положи голямо усилие, за да не издаде отвращението си. Беше млад, но не толкова млад, за да не изпита презрение.
— Тази яма е затворена. Спести си думите за капитана.
Махна с ръка и тръгна. Двамата войници се приближиха и бутнаха Варет напред. Той закрачи с Ребъл и Листар.
— Що за игра е това? — попита Ребъл. — Ако идват за теб, мога да го разбера. Чудно е, че не са те екзекутирали на бойното поле. Но какво искат от нас?
Варет имаше свои идеи за това. Ако тези идеи кръжаха около истината, то мястото му със сигурност не беше в компанията на другите двама затворници.
— Мечът ми им се опълчи.
— Какво?
— На полето — каза Варет. — Когато посегнаха да ме обезоръжат, преди да ме екзекутират. Мечът ми се опита да ги избие.
— Значи е вярно — каза Листар. — Оръжията живеят.
— Накрая — каза Варет — се съгласих да им го предам. Междувременно командирът беше пристигнал и ме пратиха при нея във вериги. Беше пияна от… от победа — добави.
— Сметнала е, че мините са милост? — попита удивено Ребъл.
— Не. Може би. Не можах да отгатна мислите ѝ.
Знаеше, че войниците слушат този разговор, но никой от двамата не предложи коментар.
Стигнаха до рампата и започнаха изкачването. Капитанът беше оставил малък отряд войници на Хуст на пост там, а надзирателят стоеше настрана, като забравен. Варет го погледна в очите и той поклати глава.
„Ще бъда ли екзекутиран? И тримата сме осъдени, но по различни причини. Тяхната мисля, че разбирам. Моята? Е, девет години е дълга отсрочка, по всякакви разумни стандарти.“
Усещаше как страхът му се връща, познат като вероломен приятел. Шепнеше закъснелите си предупреждения, подклаждаше въображението му. Надсмиваше се на глупостта му.
„Трябваше да пренебрегна беззащитните жени. Трябваше да оставя този проклет капитан на Хуст да види какво сме всъщност всички ние. Но Ганц плюеше по мен в шахтата. Не забравям такива неща.“
Минаха през портата. От едната страна на стражевата постройка, зад заострените като бръснач решетки, имаше врата, отворена. Сержантът ги спря.
— Капитанът желае да говори с всеки от вас, един по един. — Посочи Листар. — Ти пръв.
— Някаква причина за това? — изръмжа Ребъл.
— Не — отвърна сержантът, преди да придружи Листар в коридора зад вратата.
Останалите двама войници се отдръпнаха настрани и поведоха приглушен разговор, като от време на време поглеждаха към Варет. Чак сега той забеляза, че единият от тях — жената — носи ловен лък на гърба си. „Последната целувка на Мерек.“