— Твърде много приятели имаш — промърмори Ребъл, докато дърпаше ставите на пръстите си и всяка от тях изпукваше. Правеше го в определен ред, част от навика, който се опълчваше на усилията на Варет да си го обясни, и той отново преглътна любопитството си. Доколкото знаеше, това беше тайният код за сдържаността на приятеля му, доста крехък при това.
— Преди теб имах само един — отвърна той.
Ребъл го погледна с тъмните си полубезумни очи.
— Мечът ли?
— Позна.
— Но така и не ме видя като метал за изповедите си.
— Бих казал, че може би съм научил урока си.
Ребъл изсумтя и кимна.
— Аз имам много приятели. Разбира се, как не. По-добре мой приятел, отколкото мой враг, нали?
— Съжалявам за труповете, проснати по дирята на гнева ти, Ребъл. Но когато този гняв е окован, ти си доблестен мъж.
— Мислиш ли? Съмнявам се в стойността на тази доблест, Варет. Може би точно затова сме приятели.
— Ще понеса тази рана — каза след малко Варет. — Твоят гняв, в края на краищата, ме опази, когато бях вързан за нара.
— Ако беше вързан по очи, дори това нямаше да е достатъчно.
— Изнасилвачите не живеят дълго в ямата.
— Изнасилените също.
— Значи — каза Варет — имаме код.
— На честта? Може би, ако поставиш въпроса така. Кажи ми, нужен ли е ум, за да бъдеш страхливец?
— Така мисля.
— И аз така мисля.
Сержантът се появи с Листар. Миньорът изглеждаше объркан и не искаше да погледне приятелите си. В стойката му имаше нещо, което нашепваше за поражение.
Сержантът махна на един от чакащите войници и каза:
— Отведи го при фургоните. — После посочи Ребъл. — Сега ти.
— Ако някой от вас ми поиска да си отрежа косата — каза Ребъл и се изправи от стената, на която се беше облегнал, — ще го убия.
— Ела с мен.
Варет остана сам. Погледна през рамо и видя, че жената го гледа съсредоточено. След малко му обърна гръб.
„Правилно. Ти спаси живота ми. Какво изпитваш?
Все едно. Мерек получи каквото заслужаваше. Бияч. Празнословец. Всичките жени, които е имал, всичките съпрузи, на които е сложил рога, до онзи, който го е сгащил и е станала белята с ножа в гърба. Ха, аз ли съм страхливец, Мерек?“
Огледа жената, извивката на гърба ѝ, както бе отпуснала тежестта си на единия крак, бедрото — извито настрани. Беше впила поглед на юг, над накъсания пейзаж, осеян с ровини от изтръгнати дървета. Бронята ѝ сякаш се разливаше на вълни, сама. От време на време прибраният в ножницата меч на хълбока ѝ трепваше, все едно чукнат от коляното ѝ… но тя не беше помръднала.
Хуст. Малцина бяха останали. Историята бе стигнала до ушите му в приглушени тонове — дори за свирепите убийци в ямата имаше нещо мръсно в отравянето на почти три хиляди мъже и жени. Но гражданската война, изглежда, изключваше всички понятия за престъпност, а кой между победителите — стоящи до Хун Раал — щеше дори да помисли за възстановяване на справедливостта? Удари бяха нанесени, каузата бе сигурна и вярна — връхлитащ от отворен шлюз порой, който да отмие полепналото по ръцете, зацапалото ботушите. Първите думи на триумфиращите винаги бяха за гледане към бъдещето, за възстановяване на носталгичната илюзия за ред, за каквато там се бяха борили. За такива същества бъдещето беше двусмислена игра на преосмисляне на миналото. Място, където лъжите могат да процъфтят — и Варет го знаеше добре.
Вече беше премръзнал, след като бе оставил ризата си в шахтата, далече долу под земята. Държеше гърба си изправен с помощта на стената зад себе си, въпреки че гръбнакът го болеше от усилието. Но студът бързо проникваше в мускулите му и предлагаше поне някакво облекчение.
Един страхливец гледа на съжалението като на изгубена любов, като нещо използвано настървено и бързо, само за да омръзне скоро, да се разпадне във взаимно отвращение. Тези съжаления след това умират от глад. Но труповете им осейват света, всички само на ръка разстояние. Понякога, подтикнат от нужда, Варет вдигаше някой от тях и се мъчеше да му вдъхне живот отново. Но всеки труп може да бъде подбутван насам и натам, да му се придават жестове, наподобяващи тези на живите. Едно дете би разбрало това съвсем лесно и би го сметнало за игра. Игрите, които играят възрастните обаче, съществуват в свят на вечно променящи се правила. Съжаленията са фигурите, бягството — наградата на страхливеца, и всеки път победата се оказва провал.
Живееше в свят на обърканост и нито светът, нито объркването изобщо се махаха. „Аз съм роб на живеенето и нищо не може да се направи за това. Капитанът не е глупак, ще го разбере. Достатъчно е разумен, щом е преживял Отравянето. Един от много малкото, ако слуховете са верни.“