Ако беше останал скрит между тях, сега щеше да е мъртъв.
„Но страхливецът винаги намира начин да остане жив. Това е единствената ни дарба.“
Чуха се стъпки. Водеха Ребъл. Той погледна Варет и каза:
— Половината игра е с нас. Съжалявам другата половина.
— Жените?
Ребъл кимна.
Сержантът нареди на последния войник да заведе Ребъл до фургоните извън лагера. Преди да се отдалечат, Ребъл се обърна и извика:
— Капитанът си е загубил ума, Варет! Просто да го знаеш!
Намръщен, сержантът махна на Варет да го последва.
— Не оспорваш мнението му — каза Варет, докато вървяха към кабинета.
Без да отвърне, сержантът отвори вратата и го подкани да влезе.
— Сам? — попита Варет.
— Капитанът нареди така — отвърна сержантът. — Това е в правото му. Влизай, Варет.
Но миньорът се поколеба и го изгледа с присвити очи.
— Не се ли познавахме някога?
— Не, но всички знаят кой си. Единственото петно срам върху легиона Хуст.
От кабинета капитанът подвикна:
— Стига, сержант. Изчакай навън.
— Да, сър — отвърна сержантът.
„Ако срамът беше единственото петно, можехме да се измъкнем с мечове. И война. И наказание, впрочем. Можехме да се опазим срещу престъплението да се провалиш и да изпитаме само жалост — като Ребъл — за падналите.“
Варет влезе в кабинета на надзирателя. Видя обиталище на чиновник, което правеше някак жалка омразата, натрупана у затворниците към надзирателя. После погледна мъжа, седнал зад бюрото. Нужен му беше миг, докато прониже абаносовата кожа и види чертите на лицето. Галар Барас.
Капитанът изглеждаше разсеян, може би дори раздразнен. Махна с ръка, обхващайки кабинета.
— Не е много по-различен от моя. Е, онзи, който имах в Карканас. Едва ли е нужно да казвам, приликата вгорчи настроението ми.
Варет запази мълчание.
Галар Барас въздъхна и продължи:
— Ребъл твърди, че идеята била негова. Да разбие вратата на бараката. Но видях, че му заговори миг преди това. Мисля, че е твоя идея, Варет.
— А тази разлика важна ли е, сър?
— Да. Тъй че ми кажи истината.
— Идеята беше на Ребъл, сър. Както ви е казал.
Капитанът бавно се отпусна в стола си.
— Разбирам, че искаш да се върнеш в ямата. Сам ли ще работиш?
— Не можете да вземете тези мъже и жени за Хуст, сър. Не можете.
— Така ми казват всички непрекъснато.
— Това по заповед на командир Торас Редоун ли е, сър? Вие ни видяхте. Върнете се и ѝ кажете, че е грешка.
— Заповедите на командира не са твоя грижа, Варет. Точно сега аз съм единствената ти грижа.
— Не ме екзекутирайте, сър. Девет години минаха, проклет да сте!
Галар Барас примига.
— Тази идея изобщо не ми беше хрумвала, Варет. Добре де, ти се обърна и избяга. Вероятно имаше свои основания, но това беше отдавна.
— Нищо не се е променило, сър.
— Ти застана между мъжете и жените там долу. Беше първият, който го направи. Гледах за водачи. Естествени водачи. Хора с чест.
Варет се изсмя. Твърд, горчив смях.
— И изпъкнах начело! О, горкият вие.
— Поне можем да споделим огорчението — усмихна се Галар Барас.
— Невъзможно е, сър. И не само с мен. Нравът на Ребъл…
— Да, всичко знам за това. А Листар е удушил жена си.
— Дори и да не го е направил, сър, гузен е за нещо, и каквото и да е то, готов е да нагази в смъртта при първия шанс.
— Тогава ми помогни.
— Сър?
Галар Барас се наведе напред.
— Ние сме в гражданска война! Най-мощната армия на Майка Тъма лежи заровена под могили пръст на левга южно оттук! А сега получихме вест за битка — разбиването на Стражите. В този момент единствените сили, стоящи между Карканас и Урусандер, са Домашните мечове на Големите домове.
— Тогава капитулирайте, сър.
Капитанът поклати глава.
— Не аз го решавам, Варет. Заповядано ми е да попълня Хуст. Тела ми трябват.
— И сте отчаян — каза Варет. — Разбирам.
— Съмнявам се.
— Разбирам достатъчно добре, сър. Върнете се при командира…
— Тази заповед идва от лорд Силхас Руин.
— Няма право! — сопна се Варет. — Торас Редоун…
— Лежи обезоръжена и в пиянски ступор в една заключена стая.
След миг мълчание Варет каза:
— Тя беше пияна, когато ме пощади.
— Знам.
— Нима? Как? Тя беше сама в командната палатка.