— Тя ми каза.
Варет замълча.
— Трябват ми офицери — каза Галар Барас.
— Повишете всеки войник Хуст, който ви е останал, сър.
— Ще го направя, но не са достатъчно.
— Ще изковете кошмар. Мечовете Хуст ще се извиват в ръцете на убийците от тази яма.
Галар Барас го изгледа мрачно.
— Аз бих го казал обратно, Варет.
— Вярвате във всичко това? Бездната да ни вземе! Капитане, знам границите на тези оръжия… може би повече от всеки от вас, и ви казвам: това не стига.
— Твоят меч не успя да те направи храбър.
— Молеше се в ръката ми, проклет да сте! И все пак побягнах!
— Виждам само един изход от това, Варет. Назначавам те в моя персонал.
— Вие наистина сте луд, сър.
— Значи се вписвам добре в настоящето, лейтенант.
— Лейтенант? Готов сте да повишите един страхливец? Сър, сержантите ще ви обърнат гръб. Колкото до колегите ми лейтенанти и вашите колеги капитани, те ще…
— Аз съм последният капитан, освен един — прекъсна го Галар Барас. — А той не е в състояние да поеме командване. Имаше още двама, след Отравянето. И двамата се самоубиха.
— Ще ви трябват повече.
— Ще се тревожа за това, като му дойде времето. Колкото до вашите колеги лейтенанти, те ще получават заповедите си от мен, както се очаква. О, не съм толкова глупав да си въобразя, че ти предстои нещо друго освен самотно бъдеще, но, Варет, ти ще си моят мост към тези затворници. От теб, към Ребъл и Листар, и които там жени мога да издигна в ранговете… колкото до това, можеш ли да ми дадеш няколко имена?
— Само по репутация — отвърна Варет, а в ума си вече виждаше добре бъдещето, което му предлагаше капитанът. „В неговия персонал, навъртащ се покрай командната палатка, далече от битката.“ Образът се надигна като остров сред море от объркване и страх. „Мога да понеса презрението. Живял съм със собственото си достатъчно дълго.“ — Държаха ни напълно разделени и едва се виждахме едни други. Имаше ги „мацките“, нощната смяна в шахтите.
— Знам, Варет. Не е първата яма, която съм опразвал. Ще взема тези имена, лейтенант.
— Когато казах „репутация“, нямах предвид в добрия смисъл.
— Точно сега разликата е без значение.
Варет го изгледа отгоре.
— Мисля, сър, че ще загубим тази гражданска война.
— Задръж това мнение за себе си.
— Както заповядате.
— Сега имената, лейтенант.
Миризмата на изгоряла гора пълзеше навътре през всяка пора. Вонята се просмукваше през кожата и плътта под нея. Таеше се в косата на човек, в брадата му, като закана за огън. Мърсеше дрехите и вкуса на храна и вода. Глиф крачеше през купища пепел, покрай почернели дънери и кости на нападали дървета с овъглените им корени, щръкнали голи в затаения въздух. Лицето му бе покрито с парцал, само зачервените му очи оставаха открити. Носеше кожата на сърна, обърната наопаки, в жалко усилие да се прикрие, тъй като вътрешната страна на сърнешката кожа беше светлосива. Беше натъркал шепи пепел в черната си коса.
Много надалече можеше да види вече в тази гора. В минали зими беше имало достатъчно вечнозелена растителност, която да предложи места за криене, да затули полезрението, да позволи на един ловец да се движи невидим, стига да се постарае.
Сред Отрицателите2 мъжете бяха тези, които ловуваха. Тази традиция беше по-стара от самата гора. А Големият лов, през пролетта и отново в края на лятото, когато тръгваха всички мъже, понесли лъкове и къси копия, проправяйки си път през гората натам, където стадата все още минаваха в сезонната си миграция, вече далече на север… тези неща бяха незапомнено стари.
Традициите умираха. А онези, които здраво се придържаха към тях, които ругаеха, изпълнени с омраза, докато скъпите на сърцето им порядки биваха изтръгвани от ръцете им, те живееха в свят на сънища, където нищо не се променяше. Предсказуем свят, който нищо не знаеше за страховете, пред които всеки смъртен трябва да се изправи. Спомни си за езерото и семействата, които живееха на брега му. Във всичките им спомени, стигащи назад чак до самото начало, те ловяха риба в това езеро. Използваха копия в плитчините по време на размножителния сезон. Използваха мрежи и бентове на потоците, които захранваха езерото. А за съществата, които пълзяха по дъното на езерото, поставяха капани. Това беше тяхната традиция, начинът им на живот, и те бяха познати на всички като народа, ловящ риба в езерото.
Дойде една пролет, когато от онова място не излязоха жени да търсят мъже сред други народи. А онези жени от другите народи, които решили да идат до домовете на народа, който ловеше риба в езерото, онези жени отишли и заварили пусти биваци и студени огнища, с колиби, нападали под тежестта на зимните снегове. Намерили мрежи, гниещи по скелетата, където били навесени да съхнат. Намерили неупотребени риболовни копия сред високите купчини рибешка кост и натрошени черупки от миди. Намерили всичко това, но никъде не могли да намерят народа, който ловеше риба в езерото.