Една млада жена погледнала самотния остров в езерото, гърбица от мъх и камък, на която последното дърво отдавна било отсечено. Взела едно кану и се отправила към острова.
Там намерила народа, който ловеше риба в езерото. Накълвани от врани и съсухрени от зимата. Кожата им почерняла от слънцето като ивици риба, окачени над димящия огън за сушене. Децата, които намерила, били изядени, всяка кост оглозгана и костите след това сварени, тъй че вече били леки като сухи клонки.
А в езерото не била останала никаква риба. Никакви миди и никакви раци. Водите били бистри и празни. Когато загребала обратно през него, виждала долу безжизнено дъно от сива тиня.
Традицията не е нещо достойно за преклонение. Традицията е последният бастион на глупците. Бяха ли видели рибарите съдбовния си край? Бяха ли проумели своята орис? Глиф вярваше, че отговорът и на двата въпроса, сред тези, които все още работеха по водите, е „да“. Но старите по брега все още дърдореха за огромния улов в стари времена, когато десетките хиляди изкормени риби висели накачени за сушене и пушекът от огньовете се носел ниско и гъсто над водата, скривайки далечните езерни брегове. Скривайки острова дори. И, о, как всички ставали дебели и мързеливи в седмиците след това. Има риба в езерото, казвали старците. Винаги е имало риба в езерото. Винаги ще има риба в езерото.
А вещицата хвърляла рибешки гръбнаци на заравнената пепел и разгадавала в очертаните фигури скришните места на тази риба. Но го била правила и предния сезон, и преди него, и вече не оставали скришни места.
Старите спрели да разказват историите си. Седели смълчани, с празни кореми, костите на сбръчканите им лица ставали остри и изпъкнали. Плюели негодни за нищо зъби. Пръстите им кървели и над отходните ями се носела мръсна воня. Ставали все по-немощни, а после заспивали, втурвали се в далечните сънища за прежните дни, от които никой никога не се завръща.
Човек не може да яде традиция. Не може да дебелее от нея.
Вещицата била прокудена заради провала си. Всички мрежи били навързани на едно, в една, която да проснат над половината езеро, от тинестото дъно до повърхността. Само няколко видри се оплели в нея и няколко хранещи се с риба птици, защото повечето от тях също се били махнали. Или били измрели. Всяко кану било избутано във водата, за да дърпа мрежата през водите. Обкръжили острова, бавен кръг покрай окастрената му от дървета могила, а когато най-сетне се върнали в лагера, всички си плюли на ръцете да издърпат мрежата.
Било по-лесно, отколкото трябвало да е.
Традицията е големият убиец. Вкопчва се в своето доказателство и се дави в собствената си мрежа, от която нищо никога не се измъква…
Глиф и другите мъже напуснаха лагерите си, когато листата станаха кафяви. Поеха на север, към пустеещите земи да търсят последните, смаляващи се стада, летували в гората. Носеха лъкове и къси копия. Събраха се на ловни групи да търсят следи от копита, а нощем си разправяха истории за стари ловувания, за стотици животни, избити там, където стадата преброждаха студените реки. Говореха за вълците, които ги съпровождаха и ставаха техни другари в избиването. Вълци, които до един бяха опознали на външност — а със сигурност същото беше и с вълците — и като на стари приятели, им бяха дали имена. Кривоокия. Среброгривия. Счупения зъб.
А докато огньовете гаснеха и тъмнината се сгъстяваше със стенещия вятър, ловците се мъчеха да отгатнат имената, които вълците бяха дали на всекиго от тях.
Пръдлив вятър. Краставия. Никаквеца. Чвора.
Смях хапеше студа от въздуха в онези нощи.
Напластяването на спомени градеше високите стени на традицията, докато мястото, оградено от тези стени, се превърнеше в затвор.
Глиф вече разбираше как най-последната традиция, след като всички други са свършили мръсната си работа, е точно тази: затвор. Разказаните истории, спомените, струпани като глина и след това превърнати в нещо твърдо като камък. Точно в това се бяха вкопчили старите от езерото с кървящите си пръсти. Точно в това се бяха вкопчили Глиф и неговите спътници ловци в онези празни нощи, толкова изпълнени с празни думи.