Вървеше през овъглените кости на леса — горчивата пепел на езика му се бе превърнала в нещо като хоросан — и усети, че е започнал да гради собствената си стена. Скромни два-три камъка. Жалка стена. Но щеше да намери още, с които да работи, сигурен беше в това. Съградени от нови спомени. Тези спомени…
Току-що проваленият лов. Жестокият патос на историите, разказвани нощем на голата земя. Безнадеждното търсене на диря от копито. Вълците, които не бяха дошли и не виха на свечеряване.
Дългото връщане към леса, гладни и смълчани от срам. Димът на юг над дърветата. Внезапното разпръсване на групите, когато членове на семейства се събираха и след това забързваха към биваците на близките си. Блуждаенето между избитите. Мъртвата жена, мъртвата сестра, успяла да се измъкне наполовина от горящата си колиба, преди мечът да я посече в гърба. Мъртвият син с отсечената глава.
Отчаяното пътуване до манастирите на Йедан и Янис. Умоляването на жреците и жриците вътре. Жестоката предложена сделка.
„Доведете ни децата си.“
Ловците заридаха. Завикаха. „Какви деца?“
В онзи ден Глиф прие за себе си името, което им бяха дали хората от селата и града. Вече беше Отрицател. „Отрицател. Отрицател на живот. Отрицател на истина. Отрицател на вяра.“
Беше се смрачило, когато най-сетне намери бивака на войниците от Легиона, които бе проследил. Бяха трима, от пасмината на Урусандер, пътуваха на изток към Нерет Сор, като мнозина други преди тях. Глиф се промъкна по-близо в тъмното, безопасно извън кръга светлина на огъня от буци суха говежда тор. Все още разполагаше с всичките си стрели, половината с железни върхове. Другите бяха с кремъчни.
Притаи се до един дънер и извади безшумно три стрели, първите две с железни върхове, последната с най-добрия му кремък — дълъг и остър, вързан с жила от сухо черво за пръчката. Нареди ги пред себе си.
Двама мъже и жена. Говореха. Двамата мъже спореха кой да легне пръв с жената тази нощ. Тя се смееше и насъскваше единия срещу другия. Седяха около огъня, под ярките звезди на студената нощ. Докато изчакваше, Глиф заключи, че жената не иска никого от двамата.
Взе първата стрела с железен връх и я намести на тетивата. Надигна оръжието от черния дънер и в същото време изпъна тетивата, докато не опря на долната му устна.
После пусна стрелата.
Мъжът точно срещу него издаде задавен звук и рухна назад.
Приятелят му вдясно от него се изсмя дрезгаво, сякаш мъртвият се шегуваше. Но после жената видя перата, щръкнали от гърлото на издъхващия, и извика.
Глиф вече бе изпънал лъка. Втората желязна стрела затъна дълбоко под лявата гърда на жената. Тя изпъшка и падна настрани.
Вторият мъж издърпа меча си от ножницата и се завъртя, но беше заслепен от светлината на огъня.
Стрелата с кремъчния връх се заби дълбоко в корема му. Той изкрещя и се преви. Пръчката на стрелата се кривна и след трескавото му дращене и дърпане падна на земята. Дългото кремъчно острие остана в корема му.
Глиф се изправи и загледа.
Мъжът се смъкна със стон на колене.
Глиф поклати глава и каза:
— Бягай.
Мъжът надигна рязко глава, лицето му беше сгърчено от ужасна болка.
— Ела тука, шибано говно, за да те посека преди последния си дъх!
— Бягай — повтори Глиф. — Или ще ти набия друга стрела и няма да можеш да вдигнеш меча си. После ще дойда при теб и с ножа си ще ти отрежа кура. После мъдете ти, и ще ги хвърля на хубавия ти огън. И тебе също, и ще погледаме как се печеш бавно.
— Мамка му! — Мъжът изръмжа и се надигна, все още превит на две, а след това се изтътри извън светлината на огъня.
Бавен беше, бягството му беше безцелно. Глиф се задържа на петнайсет крачки зад него, вървеше тихо.
Видя в ума си кремъчното острие на стрелата, забито дълбоко в тялото на мъжа, режеше насам-натам с всяка крачка, която правеше войникът. И си представи болката, бушуващия огън.
Разочароващо скоро войникът се свлече на земята и се присви около раната си.
Глиф се приближи.
Войникът беше пуснал меча си рано в бягството си, не че можеше вече да направи с него каквото и да било. Глиф застана над него и въздъхна.
— Традиция е — каза — стрелата да се използва за зверове. Долно оръжие. Така трябва да мислим за нея. Да свалиш мъж или жена отдалече е присъщо за страхливеца. Но ние, Отрицателите, вече правим нова традиция.
— Върви в Бездната — изпъшка мъжът, стиснал очи.
— Ти също направи няколко свои нови — каза Глиф. — Тъй че всъщност нямаш причина да се оплакваш. Какви нови традиции, питаш? Ловът и избиването на жени и деца. На старци. Изнасилване. Пердашене на малки момчета до смърт. Гледане как една хубава млада жена изгаря наполовина, преди един от вас да прояви последна троха милост и да я прониже в сърцето. Беше ми сестра, все се смееше, все се закачаше. Обичах я повече от живота си. Както жена си. И сина си. Обичах ги всичките, повече от живота си.